Дръзко ми изглежа това девойче. Адски ми харесва.
Онова, което ме устройва, е нейната покорност. Но не някакво абсурдно послушание на примряло от ужас момиче, ами интелигентна и определена покорност на жена, чатнала опасността и решила да се довери на авер от класа, за да се измъкне от кофти ситуацията.
Идеята, че аз съм тип от класа, ме кара да се надувам като ония добродушковци от фирмата „Мишлен“.
Спирам.
— Сега е безполезно да бягаме — казвам й. — Да си поемем дъх и да размислим.
Правим се на силно запалени от стрелбата край една барака, а аз напъвам сивото си вещество, преди да съм го натоварил с още допълнителни часове.
Най-кофтито в тази авантюра е, че Тиери все още е жив.
Нямах време да го довърша и в този момент той сигурно е начело на бандата кухавели, дето ни търсят.
А тези мръсници ще обърнат наопаки целия панаир, само за да ни спипат. Площадът вече е обкръжен и за да се измъкнем, ще трябва да им дадем да разберат какви сме и кои сме. По суматохата сред тълпата, носеща се като повей на вятъра, разбирам, че операциите по пресяването вече са започнали.
— Елате!
Хващам ръката на Лора.
— Какво ще правим?
— Ще се повозим малко на количките.
Тя като че ли е малко изненадана, но ме следва, без да се опъва.
Именно в този момент въртележката е спряла. Бутвам Лора да седне в една количка и сам се намествам на волана.
— Има изгледи да не бъдем забелязани — казвам. - Тук ще сме на прекалено видно място.
Тя разбира.
— Един беглец се навира в тъмни ъгли, а не се прави на храбрец под светлината на прожекторите и пред петстотин човека.
Тя кимва с глава в знак на съгласие. Аз поставям револвера на коленете си и започвам да си проправям път сред останалите тъпанари, намиращи за гениална идеята да се блъскат едни други с колите.
Лора се сгушва до мене. Това ме навежда на една мисъл: прекарвам ръка на раменете й и ние се притискаме като влюбени.
Суматохата около въртележката с количките нараства. Викове като „папир“ кънтят отвсякъде.
Няколко немски войници се качват на платформата на въртележката и хвърлят бърз поглед към хората в количките. Навярно считат, че всичко е тип-топ, защото не настояват повече и се отдръпват малко встрани.
Мисля си, че никога повече в моя скапан живот няма да се кача на такава блъскаща се машинария. Въртим се вече три, четири, пет пъти! Главата започва и тя да ми се върти!
Има такива яки сблъсъци, от които чак мозъкът ми се разбълбуква. Още не съм се оправил от удара, който Тиери ми нацепи по куфара.
За щастие усещам съвсем близо до себе си хладното тяло на Лора, дъхът й е в дясното ми ухо и това ме кара да настръхна.
Изведнъж я чувам да прошепва:
— О, Господи!
Поглеждам я: тя е по-бледа от цикория.
— Какво има?
— Вижте там, близо до касата!
Поглеждам и забелязвам Тиери. Прав върху малкия подиум, той ни е загърбил и като че ли от наблюдателен пост внимателно изучава тълпата.
— Не се страхувайте! — нашепвам на моята спътница.
Притискаме се още по-силно и аз правя невъзможното, за да остана и занапред сред една малка групичка от колички.
Но ето че някакъв вик внезапно се разнася от подиума на въртележката. Гледам натам и виждам едно момиченце да ме сочи с пръст и да реве като белка, хваната в капан. Други хора ме заглеждат и на свой ред се разцвилват.
— Боже Господи — заеква Лора.
— Какво?
— Раната ви отново се е отворила и вие ужасно кървите!
Ето, значи, откъде идвала тази топлина по врата ми!
Проехтява изсвирване, нададено от Тиери, който благодарение на този глупав инцидент току-що ни е открил.
По негов знак момчето от въртележката спира тока и прекъсва музиката. Въпреки царящия наоколо безпорядък настава някаква отвратителна тишина.
Отворете си чадърчетата, приятелчета мои, все ми се струва, че само след малко ще завали калибрована стомана!
ГЛАВА XIII
Един куршум рикошира по миниатюрния волан на електрическата ни количка. Откъде ли се взе? Навярно никога няма да го узнаем. Вероятно е от някой немски полицай, пуснал си лигата във вид на обработено желязо, защото откакто е надул свирката, Тиери не е мръднал. Наблюдава ме с очи, в които блестят омраза и някакво садистично задоволство. Ако попаднем живи в лапите му, ще го почувстваме и ние.
— Всичко е загубено! — мънка неразбрано Лора.
Изумителна работа: в най-критичните моменти винаги се намира някакво красиво момиченце като нея, което с приказките си е способно да ви вдигне кръвното.