Загубено! Шансовете ни да се изплъзнем оттук, Боже мили, не са по-големи от тези на оня, който, вкаран в кремационната пещ, може да се надява да умре от студ. Само че ние трябва да се опитаме да направим нещо! ТРЯБВА да се опита, особено когато се казваш Сан Антонио и когато имаш за другар по нещастие гадже от класата на Лора.
Куршумът, изстрелян по нас, е дал изключителен ефект — само докато мигнем, всички типове, дошли да търсят забавление на панаира, са се чупили. Ние оставаме сами с швабите.
Вземам пищова от коленете си и гръмвам двама войници, мотаещи се наблизо.
— Бързо! — казвам на Лора.
Тя скача от количката и се втурва с мене. Някакъв грамаден фриц се изпречва отпреде. Отразявам го с дръжката на револвера. Направо е нечувано: на каква употреба се радва тази дръжка от известно време!
Тичаме до голямата зъбчата железница във формата на осмица. Стигнали до оградата на влакчето, надавам такава гръмогласна псувня, че сигурно са я чули чак в Мароко. Обградени сме. Една дузина картечници в полукръг са насочени срещу нас. Не ни остава нищо друго освен да вдигнем ръце.
Тиери, който отново се появява, дава някаква заповед на немски.
— Какво казва? — измърморвам.
— Иска ни живи! — отговаря ми Лора, която разбира немски.
— Без майтап? Да не би да смята да трупа мангизи, като ни показва в някой цирк?
За кой ли път хващам ръката на моята спътница. Няма и един час, откакто се познаваме, и въпреки това имам чувството, че съм прекарал половината от своето съществуване край нея.
Замъквам я към вратичката, чрез която се контролира влизането в голямото влакче. Пъхваме се вътре. Това тук не е кой знае каква безопасна зона, защото само една обикновена и крехка дървена бариера ни отделя от немските картечници.
— Стой! — вика Тиери.
— На сестра ти! — отвръщам му аз.
Даваме отпор на нашите нападатели и отстъпваме крачка по крачка. Нито една фуражка няма наоколо и малките кабинки на въженото влакче продължават да вървят празни. Когато се оказваме в близост до една двуместна кабинка, правя знак на малката и ние скачаме вътре. Веднага вопли се надигат сред фрицовете. Те се нахвърлят върху оградата и обграждат дървените колони на постройката.
Забележете — нашето усилие е безплодно, тъй като кабинката прави затворен кръг и в крайна сметка ще се върне в своето първоначално положение. Но след като нямаме друг начин да отложим мига на залавянето…
Засега сме пълни господари на празника: този поглед от горе на долу към една шайка войници и ченгета, натоварени да ви задържат, създава странно впечатление. За момента ние задържаме. И то как! Намираме се на два метра от най-високата точка на колелото, когато кабинката на зъбчатата железница спира. Тиери е заповядал на шефа на въртележката да дръпне шалтера и ето ни сгащени на двадесет и пет метра височина.
— Хвърлете револвера! — вика мъжът с пардесюто на райета.
— Ела да си го вземеш!
— Заловени сте, предайте се!
— Качи се тука да подишаш чист въздух!
Нервите на Тиери са разпънати на кръст, макар че моите реплики не са чак толкова духовити.
— Този тип трябва да е важна клечка при швабите! — казвам на Лора.
— Защо?
— По дяволите! Както изглежда, има картбланш, за да ръководи така операцията!
— Всичко е загубено! — казва тя тъжно.
— Винаги трябва да се казва „може би“!
— Искате ли да ми направите една услуга?
— По-скоро сто, съкровище мое! Готов съм да направя каквото и да е за вас, когато ситуацията го позволява.
— Теглете ми един куршум в главата.
— Моля?
— Умолявам ви да ме убиете. Не държа да попадна жива в ръцете на Гестапо. Знам прекалено много и … малко ме е страх от мъченията! — добавя тя, като свежда глава.
— Не говорете глупости, Лора! Такова малко съкровище като вас няма право да говори такива неща. Колко пъти съм изпадал в подобни ситуации, винаги съм успявал да се измъкна, както знаете, става във филмите и полицейските романи!
Аз съм симпатичен герой, а в добре скалъпените историйки един герой симпатяга никога не предава Богу дух. Този малък разговор, провеждащ се най-отгоре на една зъбната железница за развлечение по панаирите, може да ви се стори и тъп, след като цяла банда въоръжени мъже ви е обкръжила и някакви си две хиляди зяпачи ви гледат.
Обаче това си е чистата истина. Ние спокойно разискваме, все едно че се намираме на терасата в някое кафене от сорта на „Дю комерс е дьо л’Абисини реюни“.
— Вие какво чакате? — викам на Тиери. — Да ви изпръцкаме консерва говеждо ли?
— Хвърлете револвера и ще ви позволим да слезете, като включим тока.