Естествено тия храбреци се нервират, че пред спокойното брюкселско население някой ги взема на подбив. Като развлечение на празника нашето надминава всичко!
Поглеждам зад себе си, тоест малко по-нагоре. Връхната точка на зъбчатата железница представлява една много малка платформа, след което следва главозамайващ наклон.
Няколко минути съзерцание и аз навеждам глава.
И тогава забелязвам нещо, което, повтарям го, е благодарение на целокупната гледка, която ни се представя оттук: ВСИЧКИ ПРЕСЛЕДВАЩИ НИ ГЕРМАНЦИ СА ОТ ВЪТРЕШНАТА СТРАНА НА ОГРАДАТА. Което значи, че ако успеем да слезем по една от подпорните колони, забучени покрай улицата извън тази ограда, за да се спуснат по петите ни, германците ще се видят принудени да излизат през малката входна вратичка.
— Минете пред мен! — нареждам на Лора.
Отдолу нашите преследвачи могат да различават само главите ни, и то доста лошо, защото е нощ.
Свалям си шлифера, свивам го на топка и стягам тази топка през средата с помощта на колана така, че да се получи пакет във формата на осмица. Държа другия край на колана. Ако работата стане така, както съм я замислил, след малко ще се позабавляваме. Под нас фрицовете нещо се наговарят.
— За последен път, хвърлете оръжието си! — вика Тиери. — Ако ли не, откриваме огън!
Ау, направо да се побърка човек, като си помисли, колко ги безпокои моят патлак тия птички с цвят на кравешки таратанци! Видяха, че мога да си служа с него и не им изнася да опитат отново.
— О.К.! — казвам — Ето го!
Запокитвам револвера в купчинката, като се надявам да нацеля някой в сурата, та да му изникне готина краставица по зурлата.
Набързо излагам моя план на Лора:
— Те отново ще включат електричеството. Кабинката ще стигне до платформата. А там вече ще се опитам да блокирам зъбчатата въжена линия, като си напъхам шлифера. Те не могат да ни видят какво правим и струваме. Ще си помислят, че има някаква авария и ще направят де да знам какво… Надявам се, че сте пъргава и не се плашите от височината, защото ще прекрачим страничната стена на кабинката и по колоната ще се спуснем чак до долу. Много е тъмно, за да могат те да забележат това.
Основата на колоната се намира между стената и дъсчената ограда на въртележката. Много бих се учудил, ако някой ни чака отдолу!
Нямам време да довърша своето изложение, тъй като влакчето отново е започнало да се изкачва. Държа шлифера готов за предвидената малка операция. Ако не успея да блокирам зъбчатата линия, влакчето ще се спусне надолу към силните усещания и това ще бъде краят на едно добре запълнено съществуване. Ама и аз какви ги говоря! На две съществувания, защото не трябва много да се разчита на тяхното милосърдие по отношение на Лора.
Те никога няма да простят на момичето, че ми е помагало през цялата тази невероятна вечер.
Стигаме до платформата. Хоп! С бързо движение мятам шлифера под превозното средство. И веднага изхвърлям от тялото си три литра пот, защото влакчето продължава своята разходка. Въпреки всичко чувствам как нещо се дърпа отдолу! Трудно се плъзга. Ще стигне ли до преградата? Бездната, скокът към смъртта е само на десет сантиметра, само на два, само на…
— Скачайте! — нареждам на Лора.
Тя ловко се измъква от кабинката. В този миг храброто влакче спира, като предницата му надвисва в празното. Време му беше!
На свой ред и аз слизам, прескачайки крайната подпора на шейничката. Дебелата кръгла колона е тука. Прегръщам я като брат и се спускам толкова бързо, че чак дланите ми изгарят.
Когато слизам долу, Лора вече ме чака.
Разменяме си триумфален поглед и без нито една дума потъваме в тъмнината.
ГЛАВА XIV
Никога нощният въздух не е имал за мен такава сладост, както тази вечер. Могат да ви докарат всички алкохоли и феноли, аромати и маромати на света, но няма да откриете нито един, който да е толкова силен като свободата.
Не мога да не се захиля, като си представя каква физиономия ще направят фрицовете, когато забележат, че вагонетката е празна.
Тогава ще настане радост вкъщи. След малко този псевдо Тиери ще изглежда толкова тъп, колкото никога досега…
Ние преминаваме тихи и тъмни улички.
Струва ми се, че след този циркаджийски номер сред светлините на празника тъмнината никога повече няма да ми дотегне.
Действията ни отново започват да стават ефектни, само че основната мъчнотия сега е да се намери скривалище.
Мисля, че е настанал моментът да кажа две думи на Лора за моите опасения:
— Апартаментът ви вече е изгорен! — казвам й. - Имате ли родители?
— Не.
— Толкова по-добре. Вие познавате Брюксел, а аз не. Не знаете ли някое спокойно местенце някъде, където ще можем да се окопаем за известно време?