— Би трябвало да се попита Буржоа…
— Буржоа! Дявол да го вземе, спешно трябва да го предупредим, защото на него също ще му се случат случки…
— Не се безпокойте, Буржоа не му е истинското име — успокоява ме Лора. — Аз никога не съм давала сведения за него на Тиери.
— Навярно сте била проследена, отдавна ли познавате този… Тиери?
— Едва от месец.
— Добре, пак ще поговорим за това. Сега най-неотложното е да завъртим една шайба на Буржоа.
Точно в този момент минаваме край едно малко кръчме. Завъртам натам моята спътница. Има едно каменно стълбище, което трябва да се изкачи. Озоваваме се в ниска, съвсем фламандска стая, с дървен паркет, почти навсякъде керамика и разни медни джундурии.
Женицата, която държи тази дупка, е дебела, чиста и руса. Струва ми се вежливичка, което веднага ме жегва в сърцето.
— Телефон?
— Онази врата в дъното.
Отивам в кабинката и набързо осведомявам Буржоа какво става. Той е смаян от това.
— Предупредете другите! — казвам му. — Да внимават, вие също, между другото! Лора ми казва, че е била внимателна — и трябва да е така, защото тя ми се струва женичка на място, но знае ли се? Този мръсник е могъл да я проследи, какво говоря, той е трябвало да я проследи! Сменете си адресите, имената, кодовете, паролите!
— Разбрано.
— Ние къде можем да се укрием? Положението ни е адски напечено. Даже и на Жана д’Арк не е било такова.
Той ми дава един адрес. Става въпрос за една негова приятелка, която имала бистро. Можело да отида при нея от негово име, като кажа: „МАЛЪК ДЪЖД УБИВА ГОЛЯМ ВЯТЪР“. Изглежда, че тази фраза е магическа и че веднага щом й я кажа, тя ще ми направи всичко, каквото поискам: от съвсем леко запечени палачинки до китайска количка с три колела.
Запаметявам това адресче и благодаря на Буржоа.
— Две хвойнови ракии! — поръчвам, когато се връщам на бара в голямата стая.
Алкохолът ни се отразява като спасителен удар с камшик. Веднага поръчвам още по една, след което плащам и казвам довиждане на дебеланата.
В момента, в който се каним да поемем по стълбището, една каравана немски мотоциклетисти се появява на улицата.
Май не е сега моментът за лов на нощни пеперуди! Отново са ни открили следите… Направо е нечувано! В това проклето божие място винаги ще се намерят тутманици, които да разберат за вашите постъпки и действия.
Дръпвам Лора назад и бързо затварям вратата на кръчмата.
— Какво става? — пита съдържателката.
Труден въпрос.
Най-добре е да не му се дава отговор.
— Фрицовете! — казва тя.
Тонът й е по-красноречив от всякакви думи. Чувства се, че тази жена не обича швабите.
— Вас ли преследват? — пита ме тя.
Все още се въздържам от отговор. Мотористите спират пред стълбището на заведението.
— Да! — промърморва дебеланата.
Тя взема чашите ни, оставени на тезгяха, и ги потапя в мивката на бара.
— Минете през задната вратичка — казва. — В двора ще намерите едно дървено стълбище, то води на един таван. В дъното на този таван има фалшив прозорец; в действителност става въпрос за врата на една стая. Скрийте се в нея!
Никога не бих повярвал, че тя е способна да говори толкова бързо. Обясненията й не са продължили и няколко секунди.
Когато захлопвам вратата към общите помещения, чувам шума от ботушите, трополещи по стъпалата. Озоваваме се в някакво дворче, затрупано с най-различни материали; веднага откривам дървеното стълбище. Изкачваме го на четири крачки и стигаме до тавана. Той е огромен. Както на всички тавани по света, тук също са намерили подслон стари железни кревати, куфари, зрял боб, стари детски автомобилчета и ръждясали кюнци за печки.
Светлината влиза през едно „таванско прозорче“. Силна е, защото от улицата, на височината на покрива, има една лампа, която осветява достатъчно тавана, за да можем да се движим свободно из него.
В дъното наистина се намира фалшивият прозорец, за който ни говори дебелата кабаретна лелка. Отправям се натам.
Трескаво опипвам и сграбчвам мартинката на прозореца. Примъкваме се в миниатюрна стаичка, голяма колкото кабинка на лодчица. Бутвам прозореца. Й тогава зад него откривам голяма дървена стая, която, разположена така — напреко, прозорецът затваря херметически от вътрешната страна. Много бих се учудил, ако прусаците дойдат да ни сгащят точно тук!
Не виждаме абсолютно нищо, но не смея да драсна кибрита, страхувайки се, че лъчът светлинка може да издаде нашето присъствие.
Лора ми казва, че е намерила креват. Сядаме един до друг и започваме да чакаме. Имаме чувството, че сме край някакъв водопад — толкова силно ни тупкат сърчицата. На тъмно времето тече още по-бавно, отколкото където и да е другаде.