Слизам в това светилище и хвърлям съществен поглед към редиците с бутилки.
— До скоро, скъпичките ми — промърморвам по техен адрес.
Нахвърлям се върху купчината с въглища. Въргалям се в нея, навирам си лапите, лицето. После напълвам един чувал и се качвам горе.
Минавайки край едно от огледалата в бистрото, се изхилвам. Наистина приличам на въглищар. Човек трябва да е по-хитър от швабите, за да познае под тоя пласт прахоляк Сан Антонио.
— Хайде, отваряйте портата! Буржоа, след един час в църквата. Мисля, че вие ще пристигнете първи. Кажете на братока ви да не се вълнува.
Излизам.
Струва ми се, че идеята да се маскирам по тоя начин беше добра, защото улиците са пълни с патрули.
Фрицовете сигурно са получили експресни инструкции, това се разбира по начина, по който се заглеждат в минувачите. Минава ми мисълта, че ако някой нещастник се помайтапи да извика „Долу Адолф!“, веднага ще го направят на решето. Мъкна чувала с въглища през града, като вътрешно си чета конско, дето го натъпках толкова. Въобще не може да се отрече, че е чувал с въглища!
Четиридесет и пет минути по-късно без затруднение пристигам в църквата, посочена ми от Буржоа. Търся къде е входът за дома на свещеника и без мъка го откривам, тъй като Буржоа ме чака в рамката на вратата.
Най-сетне свалям чувала с въглища. Оф! Дясното ми рамо напълно е парализирано.
Представяния. Стискам мотовилките на енорийския свещеник. Той е добродушен, също като брат си. Сигурно са близнаци, защото си приличат като двама голи негри в тунел.
— Гос’ин абат — казвам му. — Ще бъдете ли така добър да ми заемете едно расо?
Моето искане не го смущава много.
Без да обели дума, той влиза в една съседна стая, където го чувам да отваря гардероб, плачещ с всички сили за капка масло.
— Това ще ви стане ли? — пита ме той. — То е на моя викарий, който навярно има същия ръст като вас.
Веднага захапа, храбрецът.
Преди всичко обаче прескачам до тоалетната малко да се оправя.
Когато ставам чист и лъскав като… свещеник, навличам расото. За първи път се преобличам като духовник; обикновено съм против дегизациите, предпочитам да играя честно, но живеем във време, когато ударите под кръста са позволени.
— Как е, прилепна ли ми?
— Да — казва свещеникът. — Ще… ви лепне при положение, че изоставите за всеки случай цветистия си език.
ГЛАВА XVII
Трябва да ви кажа, млади момци, че аз съм като бумеранг — винаги се връщам на темата.
С готино чаршафче на гърба, майор Паркингс ме изстреля от един самолет, за да намеря онзи младеж, всяващ смут в мрежата на Буржоа, и да му видя сметката. Идентифицирах го, обаче втората част на моето поръчение още не е приключила. Тиери трябва да се пречука и ще бъде, стига само някой от тия облечени в тревнозелено бандити не ме накара да опъна петалата. Предполагам, че щом са отвели другарите на Лора в това преустроено за други цели училища, значи този псевдо Тиери си има своята тайна полиция. Правя това заключение, защото се основавам на факта, че до този момент той самият се занимава със случая.
Стигам до училището и оглеждам терена, където ще се разиграе сценката. Става въпрос за голяма тухлена постройка, съвсем скоро построена, която прусаците са опасали с дървени прегради с железни бодли; пред всички врати има часови, а пред главния вход — караул.
Край зданието цари голямо оживление. Затворнически коли и коли със специално предназначение постоянно влизат и излизат. Трудно ще ми е да открия Тиери сред цялото това сноване насам-натам. Но аз разчитам на своя късмет и на зоркия си поглед.
Късметът ми помага. Възхитително! Защото пред училището, сега служещо за затвор, има една сграда, приличаща на затвор, която е училище. Това е даже религиозен пансион, значи присъствието на един свещеник отпред няма да привлече вниманието на тези господа.
Абат Буржоа ме е снабдил с молитвеник. С жар го разлиствам, като ходя напред-назад пред пансиона.
В молитвеника има сума ти молитви и аз ги изчитам от заглавната буква чак до винетката в края. Ха дано се умилостиви моят ангел-хранител! А това е някой, който няма да си търси ореола, когато му дойде време за пенсия!
Минутите текат, после часове. Пергелите сериозно започват да ме схващат. Ако още дълго чакам така, мъх ще ми поникне на краката.
Здрачът бавно се спуска над града. Въздухът става по-влажен. Минувачите са с вдигнати яки на пардесютата. За да минат пред Гестапо, те слизат от тротоара. Даже и не поглеждат към съборетината, явно ги е шубе от нея.
Вече на два пъти видях часовоите да се сменят.
Започвам да се страхувам, че на единия от тях, по-голям бабаит от другите, моите преминавания нагоре-надолу ще се сторят малко съмнителни.