Невинаги е забавно да си таен агент, гарантирам ви го с разписка.
А има типове, които си мислят, че ние бачкаме а ла Ник Картер6! За моите работи, да! Защото и последното частно ченге от някоя кантора, специализирана по военните, ще свърши работата в тоя момент.
Решавам да преброя до сто, преди да сложа край на моите страдания. На сто ще се прибера обратно на топло при мамчето Брукер.
Не съм преброил и до дванайсет, когато една кола, карана от Тиери, излиза от училището. Следвам я с поглед и виждам как спира сто метра по-нататък пред една патрулна будка, в която шофьорът потъва. Тогава някакъв безразсъден копнеж се поражда у мен. Увеличавам крачка в посока към колата, хвърлям един поглед към вратата на патрулната будка, после отварям тази на колата и се сгушвам отзад с пищовчето в ръка.
Ще кажете, че това е постъпка на тип, мислещ с пръстите на краката си. Без съмнение, но почтително ще ви забележа, шайка льохмани, че онези принципните домошарчета никога не са имали репутацията на печени бойци в секретните служби.
Предпочитам да се провра през пламтящ обръч, отколкото да изчаквам огънят да угасне. Работата трябва да изпипа моя милост. Тъй като съм пипнал Тиери, не искам да го изпусна, преди да съм го разперфорирал като устна хармоничка.
Чакането ми е съвсем кратко. Той довлича кокалите си почти веднага и сяда зад волана.
Известно време се движим през града, после той престава да превключа скоростите и аз разбирам, че вече сме на някакъв път.
Може би е дошло времето да плесна картите в масата.
Съвсем внимателно се изправям и сядам на задната седалка.
Приближавам моя 6/35-милиметров до тила на мръсника и нашепвам:
— Каква прекрасна есенна нощ, не е ли тъй?
Това му се отразява с неописуем ефект. Той прави едно остро отклонение към канавката, но навреме оправя посоката.
— Нямаш много рефлекси, а, Тиери?
— А, вие ли сте? — въздиша той.
— Я виж ти! Вече не ми ли говориш на „ти“?
— Прекалено съм изпълнен с възхищение!
Изхилвам се.
— Ударът със зъбчатата железница не беше лош, нали!
— Великолепен, ще го разказвам след време на внуците си.
— Струва ми се, че май никога няма да се запознаеш с твоите внуци, бедни ми приятелю.
— А? И защо така?
— Защото преди малко навярно присъства на последния залез в живота си.
Той не казва нищо. А аз не обичам такива внезапни млъквания. И колко съм прав да не ги обичам. Бърз като език на хамелеон, от вътрешния си джоб Тиери е измъкнал един автоматичен пистолет и без да се обръща, прицелвайки се в огледалцето, той майсторски стреля по мене.
Всичките тия работи преди да успея да ги кажа! Уф! Обаче ако не съм имал време да произнеса това звукоподражание, имам време да се дръпна настрани и откосът минава на два сантиметра от мене.
Когато чувам опечаленото изщракане на патлака, означаващо, че пълнителят е празен, аз заемам първоначалното си положение.
— Ай-ай, на какво ви учат в нацистките шпионски училища? Не знаеш ли, че трябва да се внимава, когато си служиш с автоматичен пистолет и стреляш на откоси? Виж се сега каква физиономия имаш с тоя патлак, празен като дъното на шотландска гайда!
Той нищо не отговаря.
— Я направи завой, Тото!
Той продължава да кара право напред и като побъркан натиска газта до ламарината. Прехвърляме сто и трийсет.
— Е, и какво? — мърмори — Какво смятате да правите? Ще ме убиете? Не ви ли е страх, че ще се нацелите в някое дърво?
— Ударът е класически — казвам. — Вместо мозък в главата си имаш крем с ванилия, след като не можеш да намериш нещо друго…
— Класическите удари са най-добрите.
Придърпвам расото и прекрачвам предната седалка.
— Спирай — казвам. — Спирай веднага, колега, защото без повече да чакам, ще те накарам да се нагълташ с олово.
И за да го притесня, опирам дулото на оръжието в главата му.
Вместо отговор той се усмихва. Куражлия е господинчото. Бих могъл веднага да го пречукам, но ми се ще мъничко да го пообработя, като се опитам да измъкна някакви точни сведения, засягащи шестимата затворници. Как да го хвърля в тъч, без да го претрепам? Невъзможно е да му светя маслото, тъй като не разполагам с необходимите сведения.
И тогава си припомням съветите на едно старо мое приятелче, което познавах в Барселона и което си падаше малко убиец в занаята:
„Ако искаш да си опечеш работата с някой чешит — казваше той, — без да го унищожаваш, тресни му един край тила, като държиш патлака на вереф, за да не може пукалото да го засегне, а само да го одраска.“