Кой ли е хванал в крачка кръчмаря?
Съвсем сигурно не са германците, защото щяха да го арестуват и да му „задават“ въпроси, преди да му дадат обикновен билет за Рая. И после екзекуции от такъв род въобще не отговарят на техните методи по принцип.
Напускам „Албатросът“ през една задна вратичка. Не държа да ме забележат. Утре, а може би и по-рано, убийството ще е разкрито и тогава търговецът на велосипеди от главната улица ще се досети, че съм го питал за пътя към бара на Слаак… Кофти ми се пише! До този момент швабите са извършили толкова престъпления, че бълват огън и жупел да разкрият авторите на онези, които въобще не ги засягат; и всичкото това без съмнение за да се представят като непримирими съдии.
Размишлявайки върху това, се озовавам на площада. А той е едно огромно място в строеж. Отръки им иде на швабите в изграждането на Атлантическия вал. Сякаш с такова нещо ще се чувстват непукисти, като влюбени в някоя бърлога.
Нощта се сраства с морето. Вятърът мъкне кошове с пясък. Никаква видима светлинка наоколо, само силният шум от вълните и вятъра изпълва този тъжен и празен свят.
Когато вихрушките престават, започвам да дишам с пълни гърди. Бих дал целия Атлантически вал, за да се намеря в някое кътче на Франция насаме с някое гадже, с удобни балкони.
— Прощавайте, господине, имате ли огънче?
Подскачам и се обръщам. Това е банална фраза, но не обичам да я чувам, когато съм в тъмното и сам.
Забелязвам прекрасен женски силует и въпреки мрака имам усещането, че лицето, което го краси, е по-приятно за съзерцание, отколкото кило картофи.
— На вашите услуги! — казвам.
Изваждам запалката си и поднасям трепкащото пламъче към моята събеседничка. Само че с тоя вятър, който духа все по-силно, по-бързо щях да пресека Ламанша на водно колело, отколкото да й запаля цигарата. Разтварям пардесюто си и тя се притиска до мене. Това девойче има такъв парфюм, че ще накара да затанцуват суинг цял манастир с монаси. Поемам го с пълни ноздри. Сериозно е като миризма и ако не е купен от улица „Дьо ла Пе“ то аз съм първи братовчед на Гьоринг!
Девойчето ми благодари и изфирясва. Докато се чудя какво да й кажа, за да я сваля, тя се е омела от хоризонта.
Продължавам своята разходка, посмръквайки с известна доза меланхолия от този фин парфюм. Тази кратка среща вече се разпада в съзнанието ми. Смътно у мен е останал само този тъжен и благозвучен спомен, този неясен силует, тази нежна миризма…
Пъхам запалката обратно в джоба си. Тогава ръката ми докосва един необикновен предмет, който сто и двадесет секунди преди това не е бил там.
Любопитно го опипвам, преди да го измъкна от джобчето. Размерите му са колкото на голяма кибритена кутия и е доста тежък. Вземам го и го поднасям към очите си. Става въпрос за малък фотоапарат.
Несъмнено работата се забатачва.
Събитията се ускоряват. Няма и час, откакто съм пристигнал в Ла Пан, а ето вече открих един прободен труп и запалих цигарата на едно гадже, което, без да усетя, успя да ми пъхне в джоба фотоапарат.
Мисля си, че именно второто произшествие ме смайва повече. Спомнете си, че човек трябва да е голям хитряга, за да рови така безотчетно в дрешките на Сан Антонио.
ГЛАВА II
Струва ми се, че този плаж така и така ми докара достатъчно изненади, затова се връщам обратно на главната улица. Ако не е войната, тази пътна артерия наистина ще е кокетна. Магазините са свежи и на-контени като костюми на младоженци, липсват им само хранителни стоки и светлини, за да са наистина привлекателни.
Забелязвам магазинчето на някакъв фотограф и натискам дръжката на вратата му.
Магазинерът веднага скача. Той е дребен, зиморничав човечец, който навярно никога не напуска тъмната си стая.
Питам го колко време ще му отнеме, за да прояви една филмова лента. Отговаря ми, че ако му поверя тази работа още сега, ще мога да я получа утре сутринта.
Това не ме устройва. Ако в този момент под слънцето на Белгия има тип, който да не е сигурен в утрешния си ден, то това е Дечкото, Моя милост, както свойски се наричам.
Поглеждам часовника си.
— Ето какво ще направим — казвам. — Оставям ви моя апарат, а вие тутакси почвате да бачкате. Ще ви платя двойна тарифа, но снимките ми трябват максимум след един час.
Той замислено ме гледа. Изглежда стреснат от властния ми тон. Хвърлям поглед в едно огледало да си видя изражението и установявам, че с шлифера и бомбето си със спуснати краища приличам напълно на цивилен шваба.
— Много добре, господине — мърмори той.
Напускам магазинчето му и отивам да се настаня на зимната тераса на едно близко кафене, за да направя детайлна преценка на скорошните събития.