Первам му един двоен с лицето и опакото на ръката, от което мутрата му затреперва като струна на китара.
— Това е обикновена попара, за да се настроиш — казвам. — Един вид да направим обстановката.
Той е напълно сериозен.
Натъртвам го с един владишки жезъл, като влагам в него всичките си калории. Скулата му се издува като домат. Забивам му и един директен в челюстта, просто за да го разкървавя. Има здравеняци, които кръвта-тяхната естествено — ги прави сантиментални.
— Така… — заявявам. — Чувствам, че влизам във форма. Разбира се, все още не те питам дали си си променил мнението. Тези дреболии дори не са и ордьовър. Беше, за да ти покажа какви маслинки се кльопат като аперитив.
В един ъгъл съзирам една бичкия. Вземам я. После с шут чупя един свободен стол. Измъквам две дъски от него и здраво ги завързвам за левия крак на Тиери, като го опаковам като сандвич.
Издърпвам му крака и поставям петата върху друг стол. После, както сте се досетили, започвам да режа. Бавничко. Не след дълго дървото е прерязано, чувствам, че достигам до пергела му. Зъбите на бичкията вече не издават същия шум. Тиери се свива. Глухо стене. А аз невъзмутимо продължавам моята отвратителна работа. По политически съображения е по-добре да не му се говори, а да се изчака той сам да започне. Кръвта шурти по стърготините. Буржоа се отдалечава и го чувам как драйфа зад един стар шкаф.
Предполагам, че неговата погнуса е определяща. Тя като че ли дава тон на мъчението. Тя е неговото външно продължение. Тя е насочена към чувствата на Тиери, както острието на бичкията е насочено към неговата физика.
— Спрете! — глухо мънка той.
Аз не триумфирам, това е пак въпрос на психология. Просто казвам:
— Добре.
Вътрешно се забавлявам, защото съм му направил само едно обикновено порязване и от няколко мига просто се правех, че режа. Но болката му е толкова силна, че той не може да си го представи и осъзнае.
— Да обобщим — казвам. — Аз не искам от вас да ни представите планове или някаква формула, които ще са в състояние да навредят на вашата страна, аз желая вие да освободите хора, срещу които сте водили неравна борба.
Обръщението на „ви“ окончателно го разтърсва.
— В портфейла ми — казва той. — Един кочан.
Ровя в портфейла му и действително намирам един кочан, напечатан на немски.
— Буржоа, разбирате ли немски?
— Да.
— Какви са тия алабализми?
Той прелиства бележника.
— Формуляри за освобождаване на затворници.
— Отлично. Тиери ще попълни шест, на имената на вашите сътрудници. Внимавайте да действа акуратно.
Освобождавам едната ръка на затворника и му подавам собствената му писалка.
— Всичко да бъде O.K. Ако не — отрязвам ви и двата крака, нали видяхте на какво съм способен?
Той трескаво пише. По изкривеното му лице разбирам какви усилия му струва това.
Когато тази работа е приключена, отивам в колата, където преди малко бях забелязал един офицерски шинел. Не знам какво ме подтиква да се ровя из автомобила. В едно от джобчетата на лявата вратичка откривам малък печат, който се намазва с мастило. Заедно с шинела го занасям на Буржоа.
— За какво служи тоя тампон?
Той го оглежда и разчита нарязания текст.
— Печат на Гестапо.
— Добре, ударете печати и на шестте формуляра за освобождаване!
Тиери леко потреперва, а това не ми убягва.
— Ах ти, смрад такава! Мислеше да ни прецакаш, признавай! Без тоя печат щяха да ни опандизят, така ли? Добре че Сан Антонио има нюх!
— Скъпи ми Буржоа — продължавам. — Сега е ваш ред. Ще ми се лично да се заема с освобождаването на вашите хора, но тъй като не разбирам и бъкел немски, това е напълно невъзможно. Облечете този шинел и се представете в Гестапо с формулярите. Разкажете на нощната стража, че става въпрос за очна ставка. Вземете колата. Действайте но възможно най-добрия начин.
Той трепери като девойче пред сватба.
— До скоро.
— До скоро — казвам.
Той изчезва.
Тиери и аз оставаме сами.
— Та ето какво — казвам му. — Не ми остава нищо друго освен да пожелая всичко да върви по мед и масло. Двамата с теб си изиграхме ролите, нали сме на война?
Той стиска зъби, челюстта му се сгърчва.
— Ако се бяхме запознали през 38-ма, можехме да станем приятели, а ако имаме възможност да се срещнем през 58-ма, със сигурност ще станем.
— Французин, а? — отвръща той. — Вие сте банда плачливи дърдорковци!
Пропускам го покрай ушите си.
— Да, можехме да бъдем приятелчета през 58-ма, но сега е война, така че…