Вземам револвера.
— Нормално заключение, нали Тиери?
— Да.
Тези 6/35-милиметрови пистолети почти не вдигат шум в някои случаи.
ГЛАВА XIX
Един час по-късно Буржоа триумфално пристига със своите затворници.
— Явно — казва ми той — немците са големи тъпунгери. Момченце на десет години щеше да надуши нещо гнило в поведението ми… А върхът е, че те се излъгаха!
— Как така?
Той се помрачава.
— Да, трябва да ви кажа. Ана Спукен, наша сътрудничка, се е самоубила тази сутрин по време на разпит, като е скочила през прозореца на третия етаж.
Потръпвам, като си помисля, че този инцидент, за който не знаехме, можеше всичко да обърка.
— След известни колебания дежурният офицер отиде и ми доведе друга затворничка. Виждате как нашата намеса спаси живота на една непозната.
Пристъпвам към групата на освободените и какво е моето смайване, когато откривам, че освободената по погрешка жена е не друг, а медицинската сестра, пазеща девойчето-камера в клиниката на Ла Пан.
Тя също ме познава и разтваря широко биноклите.
— Но…но… — пелтечи.
— Същата изненада на квадрат — казвам й. — Как така се случи, че попаднахте в ръцете на брюкселското Гестапо, чаровна сестро? Тя се намусва.
— Заради вас — казва ми.
— Заради мен?
— Да. Изглежда, че вие сте убили кафеджията от Ла Пан и сте стреляли по момичето. Полицията проведе разследване. Един от моите колеги каза, че ни е видял да разговаряме известно време и ме арестуваха. Напразно се кълнях, че нищо не знам, че никога не съм ви виждала. Германците не ми повярваха, доведоха ме тук.
— Е, добре. Виждате, че поправих поразиите си, несъзнателно причинени от моята личност. Благодарение на мен сега сте свободна. Но в интерес на истината искам да подчертая, че не съм извършвал никакво престъпление в Ла Пан. Впрочем как се чувства момичето?
— Тя е мъртва.
— Жалко. Искаше ми се да си поговоря с нея. Изглежда, че е била доста опасна нацистка шпионка, но не ми е много ясно каква роля е играла.
Стискам ръка на шестимата спасени. Смелчаци са всичките, целите почервенели от признателност. Буржоа ги е осведомил за моя милост и те като че ли смятат да ме почитат като Дядо Господ.
— Спешно трябва да ги скътаем някъде — казвам на Буржоа. — А и вас също, защото сега вече сте загубен…
— Не се притеснявайте за мене, комисаре, взех мерки да прикрия следите си. Бях си сложил очилата, малко да си попроменя външния вид.
— Виждам, че аз все още се уча…
— Колкото до нашите приятелчета, ще ги отведа при мои роднини, които имат ферма в Лимбур. Там те ще са на сигурно място.
Той се оглежда.
— А Тиери?
— Замина.
Той прави скок от два метра.
— Какво?
— Отиде да запази места при Свети Петър за отбора на Адолф. Да, трябваше… Помогнете ми да го натоварим в колата.
— Какво ще правите?
— Ще блъсна автомобила някъде в някое дърво и ще му драсна кибрита. Предпочитам германците да си помислят, че е нещастен случай.
— С какво го убихте?
— С пистолета на майка Брукер.
— В такъв случай как се надявате да си помислят, че е нещастен случай, след като го открият с куршум в тялото?
— Кой ви говори за куршум? Убих го с дръжката, това е най-добрата употреба на тия оръжия, а е и толкова безшумно…
— Ама и вие сте един чешит…
— …ужасен, нечуван, страхотен, знам. Казват ми го навсякъде, откъдето мина.
Един грамаден юначага, от спасените, риж като мангал, ме пита:
— Познавате ли областта?
— Не.
— Тогава оставете ме аз да се заема с колата и нейното съдържание.
— Действайте бързо — съгласява се Буржоа. — Ще ви чакаме тука.
Той се обръща към другите.
— Преди да тръгнем, дайте ми точна сметка за това какво сте направили с вашите поръчения.
Аз се намесвам.
— Много добре. Това не е моя работа, нито пък на това момиче. Ако ми позволите, ние ще дигаме гълъбите.
— При Брукер ли отивате?
Сещам се за девойчето Лора, която трябва да ме чака, кършейки ръце. И ако се появя с гадже за смяна, тя ще атакува. Две готини жени на едно място — неминуемо ще прескочи електричество.
— Не, не веднага. Успокойте двете жени от мене. Ще мина да ги видя утре сутринта; даже можем да се срещнем там.
— Къде ще се скриете?
— Имам една идея.
Той настоява:
— В хотел ще е крайно неразумно.
Прав е.
Аз съм объркан. Но не мога все пак да оставя на сухо медицинската сестричка. Стига съм я въртял по тоя начин, бедничката. С големите сифони и с нежния си поглед тя изглежда съвсем отчаяна.
Буржоа ме дърпа настрана.
— Зад църквето брат ми, абатът, има една голяма градина. В дъното на градината се намира малка постройка. Няма да е много топло, но… В крайна сметка ето ви ключа от градината.