— Благодаря ти, старче.
— До утре сутринта?
— Точно така. И недейте да се мотаете, струва ми се, че скоро фрицовете ще се размърдат.
Подавам една голяма банкнота на момичето.
— Ти все още не си разкрита. Иди да купиш нещо за кльопане и не се скъпи в качеството, английският крал плаща.
Чакам я във вдлъбнатината на една врата. Виждам я да влиза в различни магазини. Преговаря. Сигурен съм, че магазинерите я тормозят за купони; но с мангизи човек минава и без талони за храна.
Тя се връща с пълни ръце.
— Апропо — питам я, — как ти е името?
— Тереза.
— Тереза? Хубаво е. Нали не те притеснява, че ти говоря на „ти“? Виждаш ли, аз съм сантиментален тип и още щом се натъкна на някое момиченце красиво, че да го схрупкаш, почвам да се разтапям като малинов сладолед.
— Не, нищо няма — прошепва тя, порозовявайки.
— Не трябва да ми се сърдиш за тенекията, дето ти вързах онази вечер, фрицовете ми бяха дигнали мерника, а това е смекчаващо вината обстоятелство, така мисля, нали?
— Аз не ви се сърдя.
— Отлично!
Чаровница е малката. Не е възбуждаща хубост като Лора, но излъчва известен чар. Здравичка е като млада кобилка, свенлива, скромна… Разбирате ли-не можеш да се надяваш, че ще направи някакви сензационни подвизи, нито пък да й наливаш акъл; но онова, което съблазнява, е именно нейната простодушна невинност.
Намираме градината зад дома на свещеника и ключът пасва в бравата на дървената врата, през която се влиза от улицата.
Влизайки вътре, пристройката се пада отдясно. Това е една колибка, два на четири, където са складирани сечива, слама, клонаци, празни чували…
Откривам парче свещ. Страхотни сме в къщурка-та.
Поглъщаме провизиите, после с чувалите аз правя легло в сеното.
— Е, не е като стая в „Император“ — казвам на Тереза. — Но е за предпочитане, отколкото нар в килията…
Тя ляга, без да се предвзема.
— Позволяваш ли ми да нанкам и аз в същото легълце?
— Да.
Отговаря с въздишка.
Изтягам се до нея. Дишането й е учестено като на някое угнетено момиче.
— Като че ли не дишаш нормално — казвам й. — Сигурно е от сутиена ти, доста е стегнат.
Разкопчавам корсажа й. Тя не мръдва. Опипвам цицоните. Приятна изненада: сифоните й са доста удобни, не толкова грамадни, колкото обтегнатият корсаж ме караше да предполагам, но твърди като ябълки. Топличко е, приятно е, като в гнездо на гургулички.
Тереза започва да гугука също като гургуличка.
Ах, момчета, ставам гълъбофил!
ТРЕТА ЧАСТ
ГЛАВА XX
Все още е нощ, когато необикновен шум ме кара да подскоча. Някакви стъпки се приближават към портала на къщурката. Изправям се на задните си части с патлак в ръка.
Готов съм на всичко.
Едно дискретно почукване на вратата.
Един глас, този на Буржоа:
— Комисаре!
Отивам да му отворя. Той съвсем се е спаружил, като ловджийско куче, мирише на мокро и по мустаците му има парцалчета скреж.
— Ах, скъпи приятелю — шушука ми той. — Дяволски съм ядосан. Успях да изпратя хората си, а самият аз се нацепих. Целият град е в кипеж.
— Добре де, какво не върви?
— Работите.
— Живакът?
— Не, напротив. Тука всичко е O.K. Моите сътрудници успяха да открият корабчето, пренасящо живака, и снощи аз изпратих посление до Лондон по радиостанцията. В този час над Остенде трябва да има старателно подготвени бомбардировки!
Буржоа подхвърля живи погледи към девойчето Тереза, чиято гръд закачливо се е изсулила навън. Явно си мисли, че аз като Дон Жуан по мъничко си почивам на нея!
— Да — подхваща той. — Направо съм отчаян. Лондон ми изпраща информация, с която ме уведомява, че фон Гресен, шефът на Гестапо в Белгия, ще присъства тази вечер на прием в италианското-посолство. Това е тип, който обикновено никъде не излиза.
Според Лондон случаят да се отървем от него е идеален.
Съгласявам се.
— Смятам, че е така.
— Само че — въздиша Буржоа — Лондон не знае, че аз съм лишен от възможности. Нашата група в момента е дезорганизирана. Останал съм сам, а трябва да стоя настрана от такива работи.
— В крайна сметка искате аз да се захвана с този случай?
Той не беше очаквал такъв директен въпрос и дърдори несвързано:
— Тоест… Бога ми, вие сте пълен с жар, със смелост, толкова сте инициативен…
— Ето ми лапата, Буржоа. Все още не искам да се бракосъчетавам, затова е безполезно да ме възхвалявате. Съгласен съм, ще се заема с вашия фон Шишо-шошо.
Той набожно ми хваща ръцете; както по филмите правят храбреците татковци с героя, попречил на любимата им щерка да се хвърли под влака или под някой садист.
— Но ще е сложничко — забелязвам.
— Да, нали?
— Ще имам нужда от вас.
— Разчитайте на мен.
— От вас, това значи може би и от вашия живот.
— О, този мой живот, комисаре, отдавна е подчинен на справедливата кауза. Разполагайте с него, както намерите за добре.
— Нямате ли да ми дадете някоя цигарка? Нещо съм махмурлия тази сутрин.
Той ми подава пакет димящи пръчки и ми запалва една.
Изхвърляйки прекрасна димна завеса в калносивото утро, аз замислям моята историйка.
— Ще ми трябват бърза кола, картечница, як пищов и вечерни облекла.
— Ще намеря всичко това.
— Отлично. Тогава среща в осем часа при майка Брукер.