— Докато аз…
— Награби ме, не щеш ли?
— Какво?
— След като ревнуваш от трътка като тази, значи не си сигурна в своя сексуален нагон?
Ето това е аргумент. Направо тесла. Тя ми обръща гръб и повече нищо не казва.
Приближавам се отзад до нея и пъхам двете си ръце в деколтето й. Тя се опитва да ме изпрати на кучето в задника, но й е трудно в такова положение. Обръща се и ми подава устните си. Зъбите ни се сблъскват, захапвам й червилото.
— Какво ще правя?
— Кога това?
— Докато тебе те няма?
— Ще се молиш всичко да мине добре, скъпа.
— А ако…
Разбирам какво иска да каже.
— Няма ли да млъкнеш, а? Май накрая ще дръпнеш дявола за опашката.
ГЛАВА XXI
Благодарение на мамчето Брукер Тереза не е чак толкова зле навлечена. Е, повече прилича на работничка в екарисажа, отколкото на мис Париж, но става.
Буржоа се появява наконтен като ерцхерцог. Той е във фрак и тоалетът засвидетелства доброто му възпитание. В двете си ръце носи по един куфар. В първия има смокинг за моя милост, с всичките му там допълнителни принадлежности, а във втория-една картечница „Томпсън“. По принцип това са две съвсем несъвместими неща и един бастун със сребърна топка на дръжката би бил по-представителен от тази тежка артилерия, но пък за сметка на това ще ни бъде по-малко полезен.
С помощта на Лора аз се навличам.
— Имате ли някакъв план? — загрижено ме запитва Буржоа.
— Не. Ще видим на място.
Набързо се прощаваме с двете жени и тръгваме.
Буржоа е на волана. Той познава града като петте си пръста.
— Италианското посолство се намира в този бляскаво осветен частен хотел, ей там долу — казва ми той.
— Добре. Спрете тук и ме изчакайте.
Слизам от колата и метвам една мушама върху смокинга. Пъхвам в джоба 9-милиметровия пищов, който моят приятел е донесъл като допълнение към артилерията, и нахлупвам едно сплескано бомбе.
— Къде отивате?
— На разузнаване. Няма да ни отворят вратите само заради това, че сме се издокарали. Трябва да намерим някакво по-неофициално място за влизане…
Отдалечавам се към посолството. Още от отсрещния тротоар забелязвам осветен хол със зелени растения, знамена, гвардейци в парадни облекла… Все ми се струва, че няма да успеем да се вмъкнем през тази дупка.
Продължавам по пътя. В четирите ъгъла на сградата има ординарци. Плюс патрул, обикалящ наоколо. Не ще и дума, тези типове добре ги пазят.
Заобикалям зданието и откривам един служебен вход, който също добре се охранява. Разни слуги влизат и излизат. Даже виждам и един дебелак готвач, жабар, който пуши цигара, приказвайки с един от часовоите. Това ме навежда на една мисъл. Връщам се в колата.
— Е? — пита ме Буржоа. — Може ли да се вмъкнем вътре?
— Да, надявам се, но ще ни трябва една каса шампанско.
— Без майтап?
— Казвам ви.
— Да се върнем при мамчето Брукер.
Носим се натам. Дебеланата ни дава исканата каса.
— Боли ме сърцето, като си помисля, че ще бъдем принудени да оставим там такава хубава стока.
— Понякога се налага и да се правят жертви! - въздиша тя. — Внимавайте добре, деца мои…
Намигвам на Лора и ето ни отново на път.
— Спрете при следващия цветар. Нашият принос в празненството трябва да бъде пълен.
Добре че цветята не са разпределени. Решавам се да платя за една китка, голямо колкото Тюйлери, и я пъхвам в ръцете на Тереза.
— Наметнете си мушамата върху фрака, Буржоа, както аз направих. Така ще изглеждаме като управители на някой хотел. Ще влезем, носейки касата. Ако някой от часовоите поиска обяснение, кажете му, че идваме от някое голямо заведение — което искате — по поръчка на посолството. Същото нещо и за Теза. Но се съмнявам, че ще ни поискат обяснения. Повече можем да се опасяваме, ако пристигнем с празни ръце, а така натоварени, ще минем незабелязани.
Не съм се излъгал. Със съвсем невинен вид се появяваме пред постовите. Колата сме оставили в една съседна уличка, а картечницата нанка на дъното на касата с бутилки. Ако тия идиоти решат да скиват отблизо шампанското, то тогава ще има пукотевица. Но те не ни обръщат внимание. Със своя букет Тереза влиза първа, даже има дързостта да се усмихне на часовоите. Намираме се в нисък коридор, твърде приличащ на онези коридорчета в театрите, зад кулисите. Слуги се размотават нагоре-надолу.
Един управител италианец ни пита на лош френски:
— Какво е това?
— Шампанско.
— Какво шампанско?
— Това, което Негово Превъзходителство поръча от „Бюисманс“! — казва Буржоа.
Жабарят се чеша по гагата.
— В такъв случай… Ето, донесете го в този килер, хладилникът вече е пълен.