Съвсем тържествено се засилвам към изхода, като викам:
— Помогнете! Помощ! Избиват се!
Правя отчаяни знаци на часовоите.
Рева с цяло гърло „ахтунг“, сочейки към вътрешността на посолството.
Те нахълтват в сградите.
Пътят е свободен. Временно. Колко жалко, че бедният Буржоа се остави да го пречукат. Беше добър човечец, от каймака на мъжете, императорът на печенягите. Аз не съм повлекана, но като си помисля за тоя добряк, и усещам нещо влажно по бузата си.
Трябвало е да си бъде той един добър, дребен търговец и татко, да пляска картона на чашка ракиджос с бирника и бугмейстера. Само че тая шибана война направи от него един незначителен герой-съвсем кървав, съвсем мъртъв, на който по-късно ще връчат посмъртно медал, а после всички ще го забравят.
Мисля си за всичко това, отправяйки се към колата.
Не тичам, вървя бързо. Сега не е моментът да ме подгони някой часови.
Дано само тия шматки от посолството не телефонират в полицията и да направят баражи по пътя. Трябва ми само малко време, за да взема Лора и дебеланата. Къде ще ги заведа? Това е въпросът! Бъдещето има странен, неопределен цвят.
Виждайки таратайката, усилвам крачка. Отварям вратата и тръгвам да сядам зад волана, когато един глас казва:
— Горе ръцете!
— Някаква сянка изниква от другата страна на колата.
Без да се колебая, веднага я разпознавам:
— Момиченцето Тереза!
— Самата тя! — казва.
— Буржоа те изпусна, мръснице!
— Той е глупак! Когато го видях да влиза, си отидох през главния вход.
Тя заобикаля автомобила отпред и ми казва:
— Обърни се кръгом!
Подчинявам се.
Тя пъхва свободната си ръка в джоба и ми измъква патлака.
— А сега се качвай в колата!
— Няма ли да ме очистиш веднага?
— Не. Имам много по-забавна програма, мили мой!
Настаняваме се в колата.
— Прекара ме — казва тя. — Почти идеално. А аз все пак си мислех, че се връзваш.
— Бях се вързал — отговарям искрено. — Но в последния момент, когато те видях да говориш с фон Гресен, тогава всичко ми се изясни.
— Така ли? И защо?
— ЗАЩОТО, ВЛИЗАЙКИ В ЗАЛАТА, ТИ ОТИДЕ ПРАВО ПРИ НЕГО, ГЛУПАЧКЕ!
Кратко мълчание.
Аз питам:
— Къде отиваме?
— Къде на друго място искаш да отидем, ако не в Гестапо? Повтарям ти, че имам една много забавна програма.
— Ами ако откажа да кормувам?
— Ти няма да откажеш.
— Да предположим…
Тя повдигна оръжието до носа ми.
— Ще ти пръсна носа. Ще е жалко за твоята физика.
— Разбирам.
— Но разбери добре, това няма да те убие.
— Толкова ли държиш да остана жив?
— Не можеш да си представиш, колко ми е нужен твоят живот! Скъпо ще ти плащам, малкият, всеки ден. Ще видиш, че имам въображение. Хайде да тръгваме!
Докато изключвам амбриажа, за да включа на скорост, чудото се намесва, както винаги се е намесвало в моите работици, когато започвам да губя. Една тъмна сянка, подобна на куче, изскача от задната седалка. Не става въпрос за пес, ами за Лора. Тя е сграбчила китката на Тереза-Елза Маурер и я държи извита.
— Бързо й издърпай револвера! — вика ми тя. Подчинявам й се. Използвам момента, за да си взема и моя. Без да чакам Лора отново да ме подкани, нацепвам с дръжката по главата на шпионката такъв удар, който е почти толкова грандиозен, като оня, безплатния, с който съм надънил италианския управител преди малко.
После, без да губя нито миг, потеглям.
Пресвети небеса, всичко върви на добре! Ние можем да се върнем при майчето Брукер. Скривалището й още става.
— Как е? — питам.
Лора се засмива някак си отдалече.
— Ревност — отвръща. — Виждаш ли, понякога е за хубаво. Това момиче въобще не говореше, струваше ми се надуто. Даже прекалено надуто. Прекалено, за да е истински. И това ме ядоса — че отвеждаш именно нея на операцията. Въпреки настоятелните молби на майка Брукер аз дойдох. Открих колата и седнах да ви изчакам.
— Лора, ти си най-прекрасното гадже, което някога съм срещал. Ако бях министър на нещо, щях да те накича с всички възможни ордени и медали, а заради тебе самата щях да измисля нови.
ГЛАВА XXIII
— Е, и? — пита майчето Брукер.
Тя ни гледа как се намъкваме в кръчмето й. Това, което не може да зацепи, е защо съм насочил патлак в гърба на Тереза.
— Нещо лошо ли се е случило? — настоява.
— Поръчението е изпълнено — казвам. — Това е.
— Надупчихте ли фон Гресен?
— Така, както трябва. Сигурно сега се обясняват със Свети Петър относно инструкциите по пътя към ада.