— А… а Буржоа?
Ние свеждаме глави, както правят във филмите съкрушените герои.
— О, Боже! — простенва тя.
Огромното й бузесто лице се свива. Става пепели-восиво. В очите й проблясва влага.
— Толкова добър човек!
— Война е, госпожо Брукер. Буржоа беше патриот и това го е подтикнало да подари кожата си на Белгия. Но това не е всичко. Ние трябва да вземем мерки, за да избегнем големите неприятности. Идете да ми намерите някое по-здраво въже, за да запънем тая мръсница.
— Какво е свършила?
— Работата си, тя е нацистки боклук.
— Не е възможно!
— За щастие го разбрах навреме, иначе нямаше да можете да ме видите.
Поглеждам нежно към Лора, която се е свлякла на стола.
— И пак за щастие моята малка Лора беше там. Страхотен смелчага е тази девойка.
Накратко, аз я поставям в течение на предходните глави. Тя надава възгласи „ай“ и „готфордом“.
Верен на навика си, не на шега овързвам Тереза на един стол.
— Изчакайте ме за миг — казвам. — Ще отида да разкарам колата.
— Но това е неразумно! — вика Лора. — Не искам повече да излизаш! Работата приключи, сега трябва да мислим за нас, само за нас!
— Неразумно ще е, ако държим тази таратайка наоколо. Не забравяй, че тя е на Буржоа, между другото той трябва вече да е идентифициран…
Без да слушам повече, се изнасям.
Прецапвам две-три улички и стигам до един площад.
В този момент прозвучава изсвирване.
Гърлен глас вика:
— Стой!
Внимателно поглеждам и забелязвам двама немски войници, които с бързи стъпки се приближават.
— Папир!
— Ето! — казвам.
Мушвам ръка във вътрешния си джоб, докато единият от швабите насочва лъча на електрическото фенерче в зъркелите ми, а другият пъха муцуната на картечницата през отвора на вратата.
За отрицателно време вадя моя автоматик и пускам олово в шкембака на немеца с лампата.
Колегата му изпуска ужасна псувня. Той натиска спусъка, обаче готината му стока се разсейва из покрива на колата, понеже тялото на приятелчето се свлича в ръцете му.
Отварям лявата врата и се изхвърлям навън. С няколко скока заобикалям колата и показвам опинците си на втория фриц. Нощта и тишината поглъщат изстрелите, после ненадейно се чува топуркане на ботуши.
Набирам се като кукуруз у жега. Имам късмета да стигна до сенчеста зона, преди да се е появил някой швабски патрул. Промъквайки се покрай стените, успявам да стигна до заведението на госпожа Брукер.
— Бързо затваряйте кръчмата, майче! — казвам. — Градът започва да се разлага като кравешки труп от петнайсет дена на слънце.
Въпреки своята пълнота храбрата старуха се оживява.
Докато тя заключва бърлогата, аз качвам Тереза, все така овързана, в скривалището на тавана. Лора ме следва с петромаксова лампа.
Стигнали вече на място, киризя шпионката. Човек би казал, че е имала вземане-даване с Джо Луис. Бузите й са червени, а синкави кръгове очертават очите й.
— Ама че работа! — възкликвам. — Какво му е станало на туй маце?
Лора ми мънка:
— Тъй като ти се забави и понеже чух изстрели, сметнах, помислих си, че… че се е случило нещо и ме подгониха лудите.
Зяпам подутините на австрийката.
— Малко са те гонили! — мърморя. — Ако бях закъснял с още пет минути, това девойче щеше да прилича на пържола по татарски. Обаче забележи — аз не те упреквам за това. Тя си го беше заслужила, плюс куп още други по-сложни нещица, които сигурно ще й се случат.
Вадя кърпата от устата на Тереза.
— Ще се спазарим ли двамцата, а, красавице моя?
— Тази вечер не съм приказлива — процежда тя.
— Малко или много, жената винаги е такава, малката.
— Има и изключения, за да потвърдят правилата!
Лора ме отстранява и се приближава до стола.
— Оставете ме аз да се занимая с нея… — казва тя. — Стига толкова каши. Тази развратница е способна още веднъж да те измами, избивайки го на чувства. С мене такава опасност няма и тя го знае. Виж как го знае.
И в действителност девойчето Юда така се е обезцветило, че прилича на мумията на Рамзес II. Устните й треперят.
Мисля, че е хитро да използвам сега нейната паника.
— Ако не отговаряш на моите въпроси, ще сляза долу да пийна две-три чашки, докато Лора се обяснява с тебе!
— Не!… — стене тя.
— Не ти искам невъзможното, просто желая да ми разкажеш за историята в Ла Пан, нещо не ми е ясна. Кое беше пречуканото момиче?
— Годеницата на Тиери.
— Немкиня?
— Не, люксембургка.
— Хубаво, разказвай.
Тя си прочиства гърлото.
— Добре, моите шефове ме бяха натоварили със задачата да разкрия някакъв жител в Ла Пан, който бил заподозрян, че приютява някакви парашутисти. За да не привличам вниманието, започнах работа като медицинска сестра в местната болница. Беше изключително лесно, защото в известен смисъл бе по настояване на нашите служби. Аз си вършех работата и успях да разкрия дейността на Слаак. Предупредих нашите и Тиери дойде да ликвидира кафеджията. Той лично пое задачата, искаше по неговите си маниери да прерови жилището му. От известно време Тиери беше хлътнал по едно момиче, някаква си Мод Брумерт, тази, която видяхте…