— После…
— Отнасях се с недоверие към това момиче. Когато видях, че той я е отвел със себе си, това не ми харесва и я проследих. Така открих, че самата тя преследва Тиери… Присъствах, когато тя фотографира любовника си на излизане от къщата на Слаак. Видях, че не съм се излъгала за нея и веднага взех мерки тя да бъде ликвидирана, без знанието на Тиери. Исках да му спестя разни истории, нещо, което неминуемо щеше да се случи, ако момичето беше задържано по мое сведение.
— Странно! Бързо напредваш в работата!…
— Да.
— А после?
— После нищо. Отведоха ранената в болница и аз лично се заех с нея.
— Значи до края?
— Да. До края. Мислех, че ще успея да намеря фотоапарата, но той беше изчезнал. Когато вие поискахте да я видите, аз разбрах, че сте замесен в тази история и дадох вашето описание на Гестапо в Ла Пан.
— А-ха, а-ха, а-ха…
Чешам си гагата.
— Да, но това не ми обяснява, защо туй гадже, което тъй и не успях да видя по-отблизо, ми напъха апарата в джоба.
— Тя ми се изповяда, преди да пукне — казва Тереза.
Усмихва се.
— Тя се помотаваше в района на кафенето, защото не знаеше точно какво се е случило… Видяла ви е да влизате и да излизате оттам. Тъй като вие не сте алармирали полицията, тя си е казала, че сте от Съпротивата…
— В действителност тя също се е съпротивявала, но за своя лична сметка.
— Точно така.
Лора докосва ръката ми.
— Имаш ли цигари?
— Ето.
— Тя пали две, напъхва ми едната в джуките и жадно казва:
— Считам, че срещата с госпожицата е приключила. Ние нямаме повече нужда от нея.
Чаткам отлично подтекста.
Симпатичната ми Лора за нула време се е превърнала във вълчица и иска да видя сметката на Тереза.
Такова решение не ме въодушевява. Аз съм много сантиментален и се ужасявам да пратя на оня свят гадже, с което двайсет и четири часа сме се запъвали по стените.
— Успокой се! — казвам. — Ще се опитаме да й осигурим едно хубаво билетче на тази очарователна мишчица… сива.
— За ада?
— Може би, но в посока за Лондон.
ГЛАВА XXIV
Изкарваме около двадесет и четири часа в миниатюрното скривалище на тавана. Шпионката е все така овързана за стола и от време на време изпада в състояния на крайно изтощение. Понякога плаче, друг път ни изпепелява с поглед, сякаш в мечтите си иска да ни изтръгне очите с лъжичка за кафе.
Чувствам, че ще откача между тия две женски. Още повече че Лора става все по-похотлива. Тя е разбрала, че между австрийката и мен не ще се е случило и сега иска да вземе реванш.
От прекалено много ласки-маски тя успява сериозно да ми вдигне настроението.
В края на краищата аз съм мъж и което е още по-лошо, временно неангажиран.
Най-накрая не устоявам на изкушението. Не съм свикнал с публика при такива упражнения. Но тази малка мръсница Лора толкова добре се старае, че забравям за присъствието на третия.
Направо да се побърка човек какъв изобретателен ум можем да имаме понякога!
Дори посред бял ден един фойерверк е по-малко вълнуващ, отколкото нашият номер „награби ме изцяло“. Басирам се, че Лора нарочно го прави това — да пъшка и да реве като звяр.
Когато сеансът свършва, поглеждам Тереза. Тя е мъничко по-бледа от пъпеш, пот шурти по слепоочията й, а очите й трескаво са се зачервили като нагорещени въглени.
— Той е разкошен! — казва й Лора, като ме посочва.
Тереза нищо не отговаря и извръща глава. В края на краищата няма по-голямо мъчение…
Майка Брукер ненадейно ни представя своите двеста и двайсет ливри.
— Обявено е обсадно положение — съобщава тя. - Градът е обърнат наопаки. Всяка къща минава през сито. Ох, деца мои, колко ме е страх!…
— Ние на всяка цена трябва да вдигнем котва-казвам.
— Това е невъзможно!
— Не говорете глупости. Не ми се ще да векувам във вашата бърлога. От другата страна на Шанел ме чака работа… След смъртта на Буржоа всякакъв контакт с Лондон е прекъснат. Добре че с майор Паркингс, моя шеф, се бяхме разбрали, шест дена след пристигането ми един самолет да ме чака в полето край Фюрн в полунощ. Това е последният ми шанс да се завърна в Лондон. Трябва точно днес да заминем.