За голям свой позор признавам, че не чактисвам кой знае колко от тях. Тази история, дето се разиграва под носа и пред лицето на фрицовете, ме смущава. Два важни въпроса ми глождят мозъка: Кой е пречукал Слаак? Кое е девойчето с фотоапарата?
Що се отнася до момичето, ако беше някоя от нашите, тя щеше да се разкрие. Освен ако не е била проследена и да…
Да, ето ти идея, която си заслужава…
Поръчвам си двойна хвойнова ракия и троен коняк, за да ми се припие отново хвойнова.
В областта на напитките това е добра система за приложение. А може да сте сигурни, че по тази част аз съм техник, виртуоз.
Но за момента въпросът не е в това, както казал палачът на осъдения, който сбъркал вратата.
Уреченият час с шампиона на хипосулфата изтича. Оправям си сметката и се връщам при фотографа. Той е седнал зад касата си, по-зиморничав от всякога.
Гледа ме с поглед, изразяващ едновременно изумление и безпокойство. Потръпвам, представяйки си неочаквано, че появилите се изображения върху филмовата лента, която съм му поверил, са може би от такова естество, че да го хвърлят в ужас. Ето защо с несигурен глас го питам:
— Оправихте ли се с моята дреболия?
Без да продума, той откачва една снимка, забодена с карфица на една връв.
— Това… това ли е всичко?
— Да. Останалото не беше проявено. По назначение поставих нова ролка във фотоапарата.
Навеждам се над снимката. Ако съм се надявал на смайващо зрелище, то съм се излъгал. И още как! Снимката показва част от лицевата страна на един магазин и пола от пардесюто на човек, един крак в панталон и една обувка. Това е всичко, което лошо центрованият обектив е успял да улови от човека, взет за мишена. Доста мърляво като резултат!
— Имате ли лупа? — питам дребничкия фотограф.
Той рови в едно чекмедже и ми подава исканата вещ.
Внимателно изучавам снимката. И неочаквано правя дяволско откритие! Този край от витрината, който се забелязва на снимката, е част от „Албатросът“. Разпознавам върху прозореца оцветеното в бяло крило на една от онези птици, които служат за фирма на заведението.
Какво означава тази снимка?
И най-напред кога е била направена?
Преминавам към детайлите. Гледайки отблизо снимката, на тротоара се забелязва празна кибритена кутия. Една блестяща идея като неонова реклама блясва в кубето ми. Тлъсто се разплащам с дребничкия магазинер и търтя на бегом към „Албатросът“. Гледам по земята, празната кутия все още е там. Значи снимката е била направена няколко мига преди това. Наистина рядко се случва толкова лек предмет като една кибритена кутия да остане задълго на едно място.
Като продължавам да гледам снимката, започвам приблизително да се намествам на мястото, където се е намирал човекът, който я е направил. Това място се намира край портала на един гараж. И бързо прещраквам, защо само една малка част от визирания човек се забелязва на снимката: в зрителното поле има един железен стълб.
Нов въпрос: кой е този човек?
Едно птиченце ми казва, че е напълно възможно това да е мръсникът, пречукал Слаак.
Да предположим, че девойчето X… е подушило някаква гадория в бара. Тя има фотоапарат и започва да дебне отсреща край портала. Чака излизането на човека. Само че женските нямат рефлекси — позната работа! Докато визира фотообектива, и човекът вече е направил две крачки, минавайки зад стълба, който така добре го е скрил, че на снимката едва-едва се забелязва един крак и една съвсем малка част от пардесюто му.
Това е доста обосновано като умозаключение, не смятате ли?
Изпускам въздишка, конкурираща вятъра, духащ откъм открито море, и си казвам, че е дошло време за почивка и най-разумното сега е да отида да хапна миди с пържени картофки в някой симпатичен ресторант.
Без повече да се бавя, пристъпвам към изпълнението на тази задача.
Има един ресторант на главната улица, боядисан в лимоненожълто, който, ме изкушава. Пълен е с немски офицери, но не ми пука, даже напротив — човек често се чувства по-сигурен в някоя дупка, посещавана от швабите…
И все пак в този ресторант можете да се нахраните по-добре, отколкото другаде, защото, повярвайте ми, тия типове тук обичат да си тъпчат търбусите.
Настанявам се на ъглова масичка и искам менюто. С жизнерадостна вилица се нахвърлям да изучавам какво има за хапка. Ходенето през дюните, сензационните разкрития и разходките на вятъра са издълбали в стомаха ми дупка, по-голяма и от мраморна кариера, която ми се струва, че трудно ще запълня.
Поръчвам вино. Тук бутилка винце струва цяло състояние, но не ми пука. Негово Любезно Британско Сиятелство угощава. За да ми е чиста съвестта, набързо гаврътвам една чашка за негово здраве. Втората чашка изпивам за здравето на добрата ми майчица, която сигурно доста се безпокои за любимия си син у нас, в Сен Клу. Следващите чашки са консумация за мое лично здраве.