— Но пътищата са под наблюдение! Ще ви арестуват…
Чешам се по главата.
— Кажете ми, госпожо Брукер, от тавана зад къщата се вижда вашият съсед. Тоя тип какви ги суче?
— Има филиал към погребално бюро.
— Точно това, което си мислех… Значи той ще ни бъде полезен.
Тя прави жест на уплаха.
— Хич да не ви е в ума! Та той е известен колаборатор! Той никога няма да се съгласи да ви помогне, даже още по-лошо — веднага ще ви предаде.
— Толкова по-добре!
— Как така толкова по-добре?
— Толкова по-добре, защото ще е враждебно настроен към нас. Това ще ни кара да го считаме за неприятел, значи няма да се церемоним с него… Той сам ли живее?
— Самотен е.
— Сега вкъщи ли е?
Тя отива и застава до капандурата, гледаща към задния двор.
— Да, порталът му е затворен и в кабинета му свети.
— М-да, изчакайте му тук, сладурани!
Отварям капандурата и се покатервам на керемидите. Оттук скачам на покрива на един сайвант и без затруднения слизам в двора на погребалното бюро. Обикновено упражнение по гъвкавост. Пълзешком преминавам през осветената зона. После се изправям и се долепям до стената, съвсем близо до стъклената врата на кабинета, в който някакъв човечец пише. Той е едър и русоляв, сигурно има около четиридесет лазарника. Червендалест юначага, който сигурно знае да се тупанчи.
Вадя патлака и бутам стъклената врата.
Той се обръща раздразнен, поглежда ме, поглежда пищова, после пак мене. Лицето му се променя като планински пейзаж, над който преминават буреносни облаци.
Зениците му се разширяват и устата му се отваря като клапан на стар фотоапарат.
— Горе лапите! — казвам му.
Той се подчинява.
— Какво искате от мене? — започва да се запъва.
— Ще го узнаеш. Иди в онзи ъгъл в дъното на стаята, ей там… Добре. Сега се качи на оня стол и си подпри ръцете в стената.
Послушен е като агънце. Радвам му се доволно. В такова положение той абсолютно нищо „изненадващо“ не може да предприеме.
Прибирам оръжието в джоба.
— Имаш ли катафалка?
Той е изненадан от такъв смешен въпрос, но клати глава в знак на съгласие.
Оглеждам разхвърляните документи по писалището му, съставени на два езика: фламандски и френски, отнасящи се до превозването на някакъв труп. Тип, пукясал в Брюксел, който трябва да бъде кремиран в Ганд на другия ден. Това като че ли е мечтаният случай.
— Имаш ли мазе?
— А…
— Да или не?
— Да.
— Тогава да слезем!
Сега го хваща шубето. Коленете му тракат като кастанети.
— Нали няма да…
— Слизай!
Той се подчинява. Слизаме по едно стълбище, дръпнато надолу като геометрична линия, и се озоваваме във влажен зимник. Не мога да се стърпя и потръпвам. Цял куп ковчези са струпани тук.
Казвам на погребалния служител:
— Тук ще кибичиш, мръснико!
И се правя, че си търся револвера.
Той не си губи времето и се нахвърля отгоре ми. Стоварва ми един валяк, който щеше да ме накара да си глътна ченето, ако бе достигнал до предназначението си. Но всичко това е уловка, нали го разбрахте? Скачам назад и прекършвам устрема му с десен прав, много отсечен. Той се сбръчква и срутва като картонен замък. Удостоявам го и с чеиик под брадичката, един вид да му дам дозата приспивателно, след което го овързвам в ремъци, въргалящи се наоколо, и го намествам удобно върху купчина въглища.
После се качвам горе и поемам задължението да преровя колибката. Откривам разни допълнителни принадлежности на пограбалния служител: черни шалчета, траурни ленти с помпони…
Без да чакам повече, изправям една стълба до покрива на сайванта и тичам да взема жените.
— Отлична работа — казвам. — Ще можем да офейкаме.
— По какъв начин?
— С катафалка.
— С ката…
— … фалка, да. Планът ми е прост. Аз съм служителят от погребалното бюро, в парадно облекло. Лора е неутешимата вдовица (имаме с какво да я гримираме), а тази малка мръсница — аз посочвам Тереза — ще е покойникът. Да, приятелко, ти ще пътуваш в съвсем нов ковчег… Така ще можеш да поразмислиш. Майко Брукер, вие искате ли да дойдете с нас?
— Не — отговаря тя. — Моето място е тук.
— В такъв случай ви съобщавам, че съм скрил съседа ви в мазето. Тъй като не ми се ще той да хвърли топа от изтощение, ако случайно никой не го открие до утре вечерта, вдигнете тревога. Кажете, че сте хвърлила един поглед в двора му и ви се е сторило, че нещо не е наред. Аз ще поразхвърлям малко из двора, за да оправдая вашето „безпокойство“. По този начин ще излезе, че сте им симпатизан-тка и прусачетата ще ви оставят на мира.
Всичко се развива, както го бях предрекъл. Маскировката ни е отлична, документите в ред и шпионката, яко овързана, напъхана в един ковчег, в чийто капак пробиваме няколко дупки за проветрение.