На път!
Един ковчег подтиква винаги към уважение. Там, откъдето минаваме, хората си свалят шапка и аз с доволство забелязвам, че даже немските войници отдават чест. Патрулите ни спират, но проверяват набързо документите, оставяйки ни да продължим нашата погребална процесия.
ГЛАВА XXV
Всичко върви добре до покрайнините на Ганд. Там попадаме на сериозна проверка. Офицерът, ръководещ акцията, щателно проверява пътните ни листа, за щастие те са в ред. Той иска да види ковчега.
Кълна ви се, че ми се пръсват ангелите. Докато плъзвам сандъка върху малките релси в колата, си казвам, че ако тая кранта Тереза е успяла мъничко да разхлаби своите превръзки, то тя ще се размърда и всичко ще е загубено.
Офицерът поглежда ковчега.
— Отворете! — заповяда той.
Буца ми засяда на гърлото.
Добивам ужасен вид.
— Невъзможно — казвам. — Виждате, господин офицер, че ковчегът е пломбиран. Само ако пръсна пломбите, ще си имам страхотни неприятности със семейството. Те държат всичко да бъде стриктно.
Той вдига рамене с вид, от който разбирам, че недоволните семейства, това е no-незначителна работа, отколкото неговите грижи.
— Ами ако човекът вътре не е мъртъв? Ако там криете някой терорист?
Засмивам се насила.
— Господин офицерът се шегува, аз лично присъствах на полагането в ковчега.
Толкова наивност го разубеждава.
— Добре — казва.
В момента, в който се готвя да напъхвам ковчега обратно навътре в колата, една таратайка, която е била черна преди време, спира току до нас. Вътре има само един човек. И този човек… (кожата ми се свива като евтина риза в пране) този човек не е друг, ами Улрих, шефът на Гестапо в Ла Пан.
Нахлувам каскета си чак до очите и нагъвам физиомутра с безразсъдната надежда да си променя неестествената физика.
Улрих разговаря с офицера. Онзи му козирува като на голяма клечка и започва да раболепничи. Да се побърка човек, колко тия военни се страхуват от гестапистите. И силно съм убеден, че от Гестапо най-много ги е шубе.
Улрих слиза от колата. Той също изучава ковчега с подозрителен поглед. Дявол да го вземе! Какво толкова! Та в тая дървена каса няма нищо сензационно! Така я киризят, все едно че става въпрос за гроба на Наполеон!
Изведнъж Улрих вади револвер от джоба си и полека изстрелва четири куршума по дължината на ковчега, и то на десет сантиметра разстояние.
— За всеки случай и за да сме сигурни! — казва той по мой адрес.
Поглежда ме съвсем за малко. Явно доста съм си променил външността, защото той не ме разпознава.
— Можете да продължавате! — строго ми казва офицерът, който, изглежда, е влязъл във форма.
Не чакам да ми го каже два пъти и бързо-бързо се мятам на седалката.
Отдалечавайки се, наблюдавам в огледалцето групичката, останала на пътя. Улрих и офицерът възбудено обсъждат нещо. Струва ми се, че си разменят любезности. Методите на Гестапо като че ли смущават малко военния. Но и това е вярно, че не му е за първи път — колко ги е виждал такива!
Поглеждам към Лора: тя е позеленяла като листенце на репичка. Човек би казал, че ще припадне.
Аз самият изпитвам някаква погнуса при мисълта за перфорираната в ковчега Тереза.
Въпреки това вдъхвам смелост на Лора:
— Гадно е, нали! — казвам. — В края на краищата тя си го заслужаваше…
Не съм изминал и четири километра, когато колата на Улрих изскача в огледалцето.
Тя бързо ни застига, но вместо да ни надмине, намалява.
Виж пък ти!… Какво значи това? Да не би това музикантче, думкащо мъчение, да си е променило мнението? Дали, както понякога става, той не ме е разпознал след срещата?
Наблюдавам го колкото мога в плоското огледалце.
През вратата се показва лявата му ръка. Някаква черна джаджа се подава в края й. И черната джаджа започва да храчи олово по гумите ми. Естествено, аз пукам. Нужна ми е голяма доза умение, за да избягна преобръщането: на Лора, трупа на Тереза и на мене!
Няколко зигзага и успявам да овладея катафалката.
— Наведи се, моме — казвам на Лора. — И се пази от хвърчащи мухи!
За да мога да разговарям на равни начала с Улрих, сграбчвам и аз моя патлак, изсулвайки се навън от черната бричка.
— Предайте се! — заповядва германецът.
— Нещо друго отзад не ти ли се иска?
— Предайте се! — повтаря той. — Знам, че сте терористи.
— Виж ти? Вашето птиченце ли ви го каза?
— ОТ КАРОСЕРИЯТА ВИ ТЕЧЕ КРЪВ, ЗНАЧИ В КОВЧЕГА Е ИМАЛО ЖИВО СЪЩЕСТВО! МЪРТВИТЕ НЕ КЪРВЯТ.
Тази проклета Тереза ще ни тормози до края. Съжалявам, че не я ликвидирах по-рано.