Поглеждайки към пътя, който сме изминали, наистина забелязвам кървава диря.
Моментът е критичен. Първите къщи на Ганд са на по-малко от сто метра! Убеден и сигурен съм, че все някой бунак ще предупреди властите и в скоро време аз ще съм принуден да си запазя място в каросерията при труповете.
Налага се да ускорим събитията.
Измъквам се от сакото, увивам го на топка и го мятам вдясно от колата. Веднага порой от куршуми бликва в тая посока. Докато германецът дъни по моята уловка, аз слизам от колата и изпълзявам наляво. Когато стигам до последната гума, се изправям на колене. Чакам със свита в опора ръка и с готово оръжие. Все в някой момент Улрих ще се покаже.
Това не закъснява. Впрочем той се показва съвсем мъничко, но това е достатъчно, за да си позволя и да рискувам всичко. Виждам ръката му, която се подава иззад капака на автомобила. Прицелвам се в нея и… тряс! Прекършвам я.
Той изпуска пукалото и ревейки, се свива на топка в прахта.
— Хелоу, Улрих — казвам му. — Нали ти бях казал, че пак ще се срещнем.
— Сан Антонио — пелтечи.
— Той самият. Нали знаеш, че съм тип от класата на Фантомас. За да ме гепиш, трябва сутрин рано да ставаш.
Той прави странна физиономия.
— Вие сте по-силният — признава. — Предполагам, че ще ме убиете?
— Какви ги приказваш!
Викам Лора. Бедничката е ни жива, ни умряла.
— Ела, душичке. Представям ти господин Улрих, гогорбашия от Гестапо. Можеш ли да караш?
Тя ми кимва утвърдително.
— Тогава сядай на волана, а аз ще се наместя отзад с този господин, който е така добър да ни услужи с колата си.
На път!
— Къде отиваме? — пита ме моята жертва.
— В Лондон.
— Какво казахте?
— Лондон, Ландън, какво толкова! Един самолет трябва да ни вземе тази вечер. Надявам се — за ваше добро, — че на борда ще има място и за вас. За мен ще е удоволствие да занеса един малък спомен от Белгия на моите английски приятели.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Един адютант, тънък като велосипедна спица, с очи, сини като южните морета, и с мустачки като спирала за мигли, ме въвежда в кабинета на майор Паркингс.
Последният става и идва към мен с протегната ръка.
— Поздравления, комисаре, ето една добре свършена работа, както казвате вие. Добавихте още една глава към вашата легенда.
— Оставете — казвам му, като се усмихвам.
— Тогава малко рай7?
— Олрайт, бих предпочел това.
Той отпушва една бутилка с интересна форма и цвят. Налива ми пълна чаша, без вода. Което доказва, че той оценява стомаха ми наравно с моите способности.
— Изглежда, че с вас сте довели двама души. Един офицер от Гестапо — вече е в килията — и една млада жена, за чиято личност знам твърде малко неща…
— О, тя няма нищо общо с бачкането, майоре-твърдя. — Това е едно гадже, желаещо ми доброто. Стана ми мания да си водя по едно след всяко пътуване.
Той се усмихва.
— Пустото му момче! — мърмори той. — Много ли срещнахте такива… гаджета по време на вашата мисия?
— Три — казвам. — Две са мъртви, убити от нацистки куршуми. Тази година, майоре, гаджетата имат нежна кожа.