Карайки известно време в тоя порядък, започвам да чувствам някакво нежно успокоение в търбуха и решавам да скивам какво става наоколо.
Гледката на плюскащи прусаци нещо ме стяга в гърдите.
В бърлогата се говори на швабски, а това е език, който ми чегърта тъпанчето. Търся в подкрепа някакво лице за успокоение и намирам едно. Това е някаква млада особа, която се храни в другия край на залата.
Аз я гледам, тя ме гледа и внезапно разбирам, че става въпрос за гаджето, което преди малко ми беше пъхнало фотоапарата в джоба.
Първата ми реакция е да стана и да отида да й поискам обяснение. Но тя явно бе усетила моите намерения, защото дискретно ми прави знак. Дали това значи, че тя се е досетила, и ако да, значи ли това, което предполагам: „Не мърдайте, та ние не се познаваме!“
Да, грешката е невъзможна. Цялото й същество го потвърждава. „Внимание! Опасност!“
Навеждам се над чинията и се нахвърлям на порцията миди с пържени картофки, която сервитьорът току-що е оставил пред мен.
Опасност! Опасността витае навсякъде в този ресторант, както навън пясъкът се носи из въздуха. И така вони, че чак носът ти се запушва! Разбирам ги тия работи, защото това е миризма, която ми е до болка позната.
С крайчеца на окото киризя над бутилката девойчето-камера. Тя е толкова красива, че трамваите сигурно спират и я оставят да пресече улицата.
Мургава е, но с рижи оттенъци. Кожата й е матова и както ми изглежда, около носа има няколко лунички, придаващи й позабравен чар. Има хубави сиви очи, а устата й като че ли е изписана от четката на китайски художник. Накратко, тя е точно такава кукличка, каквато тип с моя калибър се радва да намери в патъците си сутринта на Бъдни вечер. Ако не беше войната, щях да рискувам един сблъсък с нея и да се опитам да й изнеса лекция с прожекции за любовта.
Безделното ми съзнание си представя нещица кое от кое по-сензационни. Виждам се до това момиченце на Лазурния бряг, гукайки й такива тъпизми, че ако ме чуеше теле на три месеца, би се разплакало…
Но мечтата е твърде крехко нещо. И моята не издържа дълго. Още повече че някакво странно забавление се поражда наоколо. Ох, ще ме простите!
Картечен залп се разнася от терасата. С трясък витрината се срутва и девойчето X. забожда нос в чинията си. Крякайки, фрицовете скачат от местата си, все едно че са видели да пристига цял полк английски солджъри. Да, това се казва суматоха, голяма бъркотия, връх на върховете, дяволска патаклама, ама велика работа! Немски войници пристигат и застават пред вратата. Сервитьорите се крият зад тезгяха. В кухнята черпакът се е напъхал в нощвите за хляб, но в тая шумотевица обръщам съвсем малко внимание на суматохата. Това, което ме интересува, е бедното девойче. То е единствената жертва на нападението и, както изглежда, вече е пукясала.
ГЛАВА III
Бързо разбирам, че сега ще има олелия. Но този път ще дойдат германците. А те като че ли не обичат някой да им играе битката при Ватерло, особено в заведенията, където кльопат. Нито един от немците не е убит, макар че те твърдо са убедени, че именно срещу тяхната банда кухавели се е бил насочил човекът с артилерията. Ресторантът се напълва с момчета на Вермахта, на които въобще не им е до шеги. С грамадните си муцуни и катарамите по шкембетата всички са нащрек. Една линейка идва да вземе девойчето-камера и прусаците започват да разпитват и джобят всички шапкари, които не са в униформа. Силна тръпка ме щраква в гръбначния стълб, защото, представете си, под лявата си мишница имам един „Люгер“, а това е такава играчка, че ще ми е трудно да обясня откъде се е взела. Все пак не мога да разправям на фрицовете, че тоя патлак ми трябва, за да чистя комини.
Лекичко го измъквам и го поставям върху коленете си. Имайки предвид отдалечеността на моята маса, изчислявам, че проверяващите ще стигнат до мене чак накрая. Значи имам време да взема предохранителни мерки или във всеки случай да действам внимателно.
Вземам ножа и го забивам отдолу под масата. След като съм направил това и след като съм се убедил, че е добре застопорен, закрепвам револвера си за него с помощта на салфетката.
Оф! Готово! Разбирам защо майор Паркингс толкова настояваше да ме спуснат без оръжие. Само че Сан Антонио без тежката си артилерия е като художник без четка или като проститутка без балкони. Все едно да лъскаш бастуна в подлеза на „Сен Лазар“.