Типовете стигат до мене. С безразличие им подавам портфейла. Те се ровят в книжата. Тук обаче работата ми е опечена. Притежавам куп официални документи, които потвърждават, че аз съм някой си Ришар Дюпон от Брюксел, търговец.
Малката церемония е приключила. Те не ми създават неприятности. Един келнер премита счупеното стъкло, а друг хвърля стърготини върху голямото кървавочервено петно, оставено от бедното девойче-камера. За тия оръфляци, дето все още са гладни, хапката се подновява. А на мен ми писна от такова плюскане. Искам сметката и потайно си прибирам обратно патлака.
Нахлузвам шлифера и напускам трагичния ресторант. Предполагам, че утре сутринта вестниците точно така ще го окачествят.
Като промяна навънка е запрал дъжд. Паветата блестят и сините трамваи, минаващи по крайбрежието, плискат вода. Колебая се накъде да поема. Мисля, че няма кой знае какво повече да правя в тоя пущинак. Всичко, на което мога да се надявам, е да посъбера малко олово в хранопровода… Слаак, който трябваше да ми даде ценни сведения, е мъртъв. Девойчето, което ми се представи по такъв мистериозен начин, навярно е в същото положение. Не ми остава нищо друго освен несполучливата снимка. Достатъчни са три издънки. Най-добре е да дигам чукалата. Като открият мършата на Слаак, ще ми запуши под гащите.
Но ще е интересно да проверя една друга работа: да установя самоличността на момичето, убито в ресторанта. Не е чак толкова трудничко, ако се премисли добре. Басирам се, че болниците в градчето не са много.
Осведомявам се от един полицай. Той ми обяснява, че по Царския път имало клиника. Описва ми я.
Откривам я без никакво затруднение. Огромно здание, заобиколено със стени, чийто солиден портал е заключен.
На позвъняването ми отговаря медицинска сестра, напомпала догоре сифоните.
Погледът ми не може да се откъсне от корсажа й. Дотолкова настоява, че бедното момиче се изчервява и започва да пелтечи нещо на фламандски.
Тя е от сорта дебелички-апетитни-червенички. Явно не се превзема много-много, когато някой умник предложи да й покаже японските си щампи; но като че ли не е силничка в областта на „елате, червенушки, да берем в гората теменужки“. Такива преживни мацета като нея с лопата съм ги ринал и знам как трябва да им се говори.
— Вие сте прекрасна, госпожице — казвам пламенно. — Извинете смущението ми, но толкова се изненадах, озовавайки се лице в лице с такова младо момиче като вас!
Тя повече не се изчервява, защото вече до краен предел се е оцветила, но адамовата й ябълка започва да танцува, клепките й затреперват, все едно че чукат морзова азбука.
Тя е готова опечена и аз вече мога да й изиграя моята сценка за тройката.
— Позволете ми да се представя: Ришар Дюпон, журналист. Аз съм от редакцията на вестник „Етоал Белж“ и съвсем случайно се намирах край ресторанта, където преди малко бе извършен атентат срещу офицерите от окупационната армия. Мисля, че само едно момиче беше засегнато.
Тя леко кимва в знак на съгласие.
Цъфвам в усмивка, горя. И то така горя, че навярно мирише на пърлено. Това девойче кльопа всичко, което й кихам.
— Докараха я при вас, нали?
- Да.
— Тя дали… дали е… умряла?
— Не.
— Ще се оправи ли?
— Главният лекар не се надява, току-що й направи второ кръвопреливане.
— Ай!
Колебая се дали да изложа моята молба, толкова съм сигурен в нейната безполезност.
— Мога ли да я видя?
Тя подскача.
— О, не!
— Наистина ли е невъзможно?
— Да.
— Дори и за репортьор?
— Докторът поръча самота и пълна почивка…
— Такъв ми бил късметът. Веднъж и аз да подхвана якой интересен случай…
Дебелото момиче тъпо се усмихва. Много й се иска да ми стане приятна, чувствам го, но въпреки това я е шубе от началниците.
— Сигурно ви досаждам — казвам.
— Не — бърза да заяви тя. — Дежурна съм, защото колегите ми са в столовата.
Казвам си, че сега или никога е моментът, който трябва да се използва.
— Поне не бих ли могъл да разбера как се казва тази личност?
— Не знаем.
— Тя нямаше ли документи?
— Не.
— И… не я ли познават отнякъде?
— Никой не я е виждал преди тази вечер.
— Много хубаво.
Слагам си най-прелъстителната усмивка.
— Толкова по-зле за мене като вестникар. Все пак ми достави удоволствие да се запозная с вас. Бих ли могъл да се надявам да ви видя отново?
Тя навежда глава и прошепва, че не знае.
На женски език „не знам“ горе-долу ще рече „айде, давай! Къде ще паркираме?“
Питам я в колко часа й свършва бачкането, тя ми казва, че към полунощ ще се чупи, тогава й обещавам, че ще дойда да я чакам. Подкрепям това заявление с омайващ поглед. После се омитам. Портата се затваря.