Не отивам далеко, даже не преминавам през портала от ковано желязо и клеквам в засада зад трънките. Ще ви обясня защо действам така, вие сте толкова задръстени, че в кратуната ви навярно има въпросителна, голяма колкото полюлей.
Когато преди малко тая дебелата трътка — медицинскита сестра, ми каза, че е дежурна, аз свих на топче едно късче хартия в джоба си и го пъхнах между бравата. Направих го, защото бях забелязал, че портата се управлява автоматично, така че в този момент прекъснах контакта и сега момченце на две годинки би могло да я отвори.
Светлината в хола угасва и пътят е свободен.
Връщам се до вратата и я побутвам. Както предполагах, тя се отваря без никакво затруднение. Прониквам в хола, където има растения с месести листа и каучукови килими, после свивам по коридора. На архитектите им е дошла страхотна идея, като са застлали земята с каучук. Дебелите ми подметки вдигат толкова шум, колкото муха по пух на патица. А на тия архитекти им е дошла наум и втора добра идея — когато са конструирали клиниката, те са поставили по вратите малки шпионки, през които, без да се влиза, може да се види какво става в бърлогите. Не ми отнема много време, докато открия стаята, в която е настанена мис Камера (продължавам да я наричам така, тъй като не мога да й прикача друго гражданско състояние). Червендалестата дебела медицинска сестра седи до кревата й и прелиства някакъв роман с илюстрирани корици. Явно търси силни усещания… А може би ме отъждествява с героя от книжлето? Шутките никога не можеш да ги разбереш.
Едно нещо ме удивлява: вместо да я намалят, светлината е като посред бял ден. Вярно е, че ако тази нещастница — ранената, е в кома, това навярно не й пречи много, а освен това позволява да се следи състоянието й.
Във всеки случай това осветление ще ми е от полза. Нагласявам фотоапарата и правя две снимки в стаята.
ГЛАВА IV
Отправям се към едно кафене. Защото ако цветята се обръщат към слънцето, то батко Сан Антонио предпочита да се обръща към бутилките, но само при едно изрично условие — те да са пълни.
Всичките тези произшествия започват да ми лазят но нервите. Без да си навирам гагата, където не трябва, надушвам какво голямо яйце ми се пече на задника.
Бас държа, че не са успели да не ме забележат по тия места. Особено в тоя сезон. И няма да е за чудене, ако някой ме е видял да говоря с бедното девойче-камера. Дори и да имат акъл колкото буре с бира, швабите без никакво съмнение ще пожелаят да си чукнат специална среща с любимия син на Фелиси.
А аз хич не се блазня от мисълта да ми тикнат нажежен ръжен в задника. Не съм от тия типове, които се пишат ербапи и твърдят, че каквото и да им правят, няма да проговорят.
Уж силни духом, винаги те са първите, които се разплямпват, когато ножът опре до кокала. Ще ви изрецитират даже и телефонния указател „Ботен“ (на Париж и околностите), щом само трепнете с мигли. Първото нещо, което трябва да направя, е да скатая изщраканата преди малко филмова лента и второто — да се чупя оттук.
Вадя ролката от апарата, отивам в тоалетната на бистрото, гася светлината и опипвайки, късам първите изщракани пози, свивам ги и ги увивам надве-натри в станьола. Слагам всичко това в един плик и се връщам на бара.
Пиша си псевдонима (името де) върху плика, а отдолу посочвам адреса: „До поискване, Брюксел.“ Спомням си, че на две крачки от бистрото бях видял пощенска кутия. На излизане от бара се отправям към нея.
Във въздуха витае неопределена миризма на пърлено и увереността, че някаква дебнеща опасност ще ме сполети, нараства.
Приближавам се до пощенската кутия. Стигнал до нея, спирам, за да запаля цигара. Държа плика в ръка. В момента, в който тръскам кибритената клечка, за да я загася, пускам плика в кутията.
Готово!
А сега на пръсти трябва да очистя терена. Остенде е моята цел номер 1.
Как да стигна до там? Дали последният трамвай, който прави връзката по крайбрежието, е минал?
В този момент, сякаш за да отговори на въпроса ми, едно такси, търсещо клиенти, бавно изниква на булеварда.
Правя му знак, без да се надявам много, че ще спре, но като че ли имам късмет, защото то удря спирачки.
Бързам натам.
— За Остенде — казвам. — Може ли? Ще платя, колкото трябва.
— Качвайте се! — отговаря човекът.
Мятам се в таратайката при шофьорчето. Едва отпуснал се на седалката с лекотата на тюлен, другата врата се отваря и някакъв тип се намъква в колата.
— Виждате много добре, че колата е заета! — измучавам.
Той ми се хили като нацепен пъпеш.