Тогава се усещам, че в ръката си държи патлак с късо дуло и че същото това дуло ме гледа право в очите.
Леле-мале, започвам да виждам двойно и тройно! Дулото на тоя пищов ми изглежда широко като вход на метрото. Вярно е, не ми е за пръв път чешити като този да ме заговарят, държейки подобни принадлежности, но все пак потръпвам.
— Какво значи това?
Без да отговори, оня затваря вратата на таксито. Шофьорът, който — сега го разбирам — е съучастник, потегля, без да го е грижа за нищо.
— Добре изиграно — казвам.
Другият злобно се изсмива.
— Господинът е познавач.
— Мангизи ли ще ми искаш?
— Не те бърка.
— Французин ли сте?
— Двадесет години бях келнер в едно парижко кафене.
Гледам го — немец е, такава мутра има, че никой няма да го сбърка, даже и фатмак.
— Господинът подготвяше реванша, сервирайки ракийка с гранатки, така ли?
— Млъквай!
— Тевтонският рицар на лимонадата…
Той се ядосва.
— Казах ти да си затваряш плювалника! Или искаш да те накарам да си глътнеш ченето?
Аз не говоря много чужди езици, но ако има някакъв диалект, от който веднага разбирам, това е точно този.
— Много добре — казвам и се свивам в ъгъла си.
Тиквеникът се изхилва самодоволно. Тоя келеш би могъл да си намери работа при всеки режисьор в киното.
Висок е, рус, лицето му е като нож за рязане на хартия. Погледите ни се кръстосват и имам усещането, че съм хванал оголен електрически кабел.
Той е точно от тези господа, които ще ви смотат червата около врата с висяща воденичка за украшение, без да престават да си пилят ноктите по краката.
Таксито се втурва в нощта. Гумите свистят по пътя. Напускаме града и освен пръснати вили нищо друго не забелязвам.
Отляво се чува дълбокият и сърдит грохот на Северно море. Хоризонтът е празен, празно е и небето. Чувствам се изоставен.
Защо ли не си останах в Англия, да си въртя някоя готина авантюрка, дискретно закътан нейде из Шотландия?
Таксито свива право надясно, за да поеме по малък път, виещ се през дюните. Още един завой и ние преминаваме през портала на голямо имение.
Шофьорът спира пред огромно каменно стълбище. Слиза и идва да ни отвори.
— Господин Баронът пристигна — казва ми дългият пръч, като ме натиска с патлака още по-силно в слабините.
Изглеждам го така, като негласно му давам да разбере, че ако Господин Баронът нямаше в ребрата пищов девет милиметра, щеше да му покажа какво значи една панасерка в долната част на брадичката.
Все така подбутван от дулото на пищова, аз се приближавам към стълбището и го изкачвам.
ГЛАВА V
Когато стигаме до края на стълбището, вратата се отваря. Едър мъжага се появява в рамката на вратата. Казва нещо на немски и моят чичероне кратко, утвърдително му отговаря. Едрият мъжага явно е имал за прадядо Кинг-Конг, защото, ако се използват космите по веждите му, биха се получили дванадесетина четки от много подходящ сух троскот. Бузите му са сини, тъй като не се е бръснал сигурно от всемирния потоп. А по кубето му напротив, има толкова коси, колкото на осветен километричен камък. Очите му те карат да си представиш телешка глава, готова за консумация. Той ги обръща към моята грациозна персона, но това зрелище го трогва толкова, колкото употребявана маша за къдрене.
Усмихвам се сърдечно, като казвам:
— О-о! Господин Бозембо, как сте?
Той прокарва по увисналите си джуки език, голям колкото шницел, и ми казва на развален френски:
— Бабаит, значи, така ли? Не обичам бабаитите, отведете го в салона, Артур!
Ето ни в задушевни отношения. Салонът е богато обзаведен, както всички белгийски салони. Белгийците са хора, които знаят как да живеят. Доказателството е, че всички имат коли, големи колкото „Куин Мери“, и изкупуват две трети от бургундската ни продукция. Немците, които току-що са ме отвлекли, явно са се настанили тук като кукувички в празно гнездо, след като са пирографирали мъничко по месата на собствениците.
В средата на салона царствено е разположен великолепен хармониум, на който някакъв педеруга с лице на изрод свири благодарствена църковна песен.
— Ако сте ме довели тук за Вечерня, нямаше нужда да харчите гориво, можех да отида на някоя църква и в градчето…
Горилата бърчи вежди като четки за събиране на трохите по масата. Внезапно обявява:
— Тоя съм го виждал някъде!
Аз също уверявам, че съм го виждал — в зоологическата градина на Венсан и че даже съм му подхвърлял фъстъци.
Той вдига рамене.
— Как се казвате?
— Христофор Колумб!
Артур ми тегли един удар зад китарата. Ако тиквата ми не беше от желязо, да съм си изкихал мозъка. Все пак залитам няколко крачки и за щастие се просвам в един фотьойл.