Във всички кризисни ситуации, касаещи човешките дела, съществуват два пътя, по които човек може да поеме. Той може да остане в статукво, скубейки коси (кой с колкото разполага) или пък да предприеме някакво преместване в пространството. Облегнат на парапета, Арчи внимателно обмисли тези алтернативи. Ако останеше тук, трябваше да прекара нощта на тази проклета стълбищна площадка. Ако тръгнеше из града лимонено ожълтен, полицията щеше да го прибере преди да е изминал и стотина метра. Арчи не беше песимист, но с неохота беше принуден да заключи, че няма друг изход.
Докато се чудеше коя от двете злини е по-малката, та нея да избере, от долните нива до слуха му достигна шум от стъпки. Надеждата, че това може да е Дж Б. Уилър, това безподобно проклятие, тази зловонна напаст за човешката раса, угасна почти веднага. Човекът, който се катереше нагоре, препускаше бясно, а Дж Б. Уилър имаше твърд принцип никога да не търчи по стълби. Илюстраторът не беше от онези изпосталели, мършави, одухотворени гении. Четката и моливите му носеха прилични приходи, с които той всячески си угаждаше. Не, това не можеше да е Дж Б. Уилър.
Наистина не беше. Спортягата беше висок и слаб индивид, когото Арчи никога не беше виждал. Мъжът очевидно много бързаше. Той отключи студиото на долния етаж и изчезна вътре дори без да изчака вратата да се затвори.
Непознатият беше влязъл и излязъл от живота на Арчи за рекордно кратко време, но появата му, колкото и мимолетна да беше тя, разкри пред бедстващия корабокрушенец светли хоризонти. Ярка светлина озари изведнъж тъмното настояще. Арчи съзря възхитителен и плодотворен план, който само чакаше да се възползва от него, за да сложи край на тревогите му. Нима имаше нещо по-просто от това да слезе по стълбите на долния етаж и съвсем естествено и любезно да помоли човека за разрешение да използва телефона му? А добереше ли се до телефона, щеше да се свърже тутакси с някой от служителите в „Космополис“, който щеше да му изпрати чанта с чифт панталони и някоя и друга дреха!
Страхотно, страхотно, страхотно — ликуваше Арчи, докато слизаше по стълбите. Нямаше дори да се почувства неловко, така де. Щом този човек живееше на подобно място, гледката на мъж, който се размотава наоколо с вид на подвижна плодова салата едва ли би му направила някакво впечатление. И двамата щяха да се посмеят добре на цялата тази история.
— Слушайте, неудобно ми е, че ви безпокоя… виждам, че сте доста зает и прочие, но ще възразите ли, ако се вмъкна за половин секунда и използвам телефона ви?
Това беше речта — изключително джентълменска и добре премерена — която Арчи се беше приготвил да произнесе щом мъжът се покажеше. А причината, поради която не я произнесе, беше, че мъжът не се показа.
Арчи почука, но отвътре не се чу никакъв звук.
— Хей!
В този момент Арчи забеляза, че вратата е открехната, а на нея с кабърче е забоден плик, на който беше написано името „Елмър М. Мун“. Той бутна вратата, отвори я още малко и опита отново да влезе в контакт с обитателя:
— Хей, господин Мун! Господин Мун!
Арчи почака известно време.
— Хей, господин Мун! Господин Мун! Тук ли сте, господин Мун2?
Гъст кармин покри страните на Арчи. Обляха го горещи вълни. За чувствителните му уши думите бяха прозвучали досущ като припев на някоя популярна песен от водевил. Той реши да не хаби повече думи за човек с такава неуместна фамилия, докато не се озове очи в очи с него и не му се удаде възможност да говори по-тихо. Струваше му се направо абсурдно да стои пред вратата на непознат човек и да припява популярни песни, облечен в лимоненожълт бански костюм. Арчи отвори вратата и влезе, а неговото подсъзнание, преливащо от полезни навици, внимателно я затвори.
— Горе ръце! — произнесе нисък, зловещ, дрезгав, враждебно настроен и неприятен глас.
— Ъ? — изхълца Арчи, като се завъртя рязко около оста си.
Озова се в непосредствена близост със забързания господин, който препускаше преди малко нагоре по стълбите. Спринтьорът беше извадил автоматичен пистолет, който сочеше безмилостно към главата му. Арчи се втренчи в домакина и домакинът се втренчи в Арчи.
— Горе ръце! — изръмжа повторно той.
— О, дадено. Веднага! — с охота се съгласи Арчи. — Но искам да кажа…