— Кой си ти? — обърна се капитанът към Арчи.
— Ами, казвам се…
— Какво правиш тук?
— Това, знаете, е доста дълга история. Не искам да ви отегчавам и прочие.
— Тук съм, за да слушам. Мен не можеш да отегчиш.
— Страшно мило от ваша страна, че мислите така — заяви Арчи, изпълнен с благодарност. — Искам да кажа, това ще ме улесни и тъй нататък. Нали знаете колко отвратително се чувства човек, когато започне да разправя надълго и нашироко някоя дяволски заплетена история — постоянно се чуди дали слушателят му не гори от нетърпение всичко най-сетне да свърши, та да се прибере вкъщи. Искам да кажа…
— Ако — заяви мрачно капитанът — си решил да ми късаш нервите с небивалици, престани. Ако се опитваш да ми обясниш какво правиш тук, говори по-кратко и по-разбираемо.
Арчи схвана какво се иска от него. Така де, времето е пари — това беше модерното оправдание на вечно бързащите хора — и неща от този род.
— Е, всичко стана заради банския костюм — каза той.
— Какъв бански костюм?
— Моят, не разбирате ли? Плажна премяна с лимонен цвят. Доста ярка и прочие, но ако се сложи където трябва, не изглежда чак толкова зле. Е, всичко, знаете, започна оттам, че си стоях на един проклет пиедестал, заел поза за скок — за корицата, нали така. Не знам дали някога вие самият сте правили нещо подобно, но човек получава страхотни болки в гръбнака. Както и да е, това е доста встрани от темата, предполагам — не знам защо го споменах. Така, тази сутрин обаче той страшно закъсня и аз излязох…
— Какви, по дяволите, ми ги разправяш?
Арчи го изгледа изненадано.
— Не се ли изразявам ясно?
— Не.
— Е, разбирате за банския костюм, нали? Онзи добър стар бански костюм, за него ми е думата, а?
— Не.
— О, така ли? — каза Арчи. — Доста неприятно. Е, искам да отбележа, че точно за този бански костюм може да се каже, че стои в дъното на цялата дяволска история. А за корицата разбирате, нали? По въпроса за корицата всичко ви е ясно, прав ли съм?
— Каква корица?
— Че как, за списанието?
— Какво списание?
— Е, тук вече ме хванахте натясно. Едно от онези лъскави малки периодични издания, нали знаете, дето виждате да се подават оттук-оттам по лавките за вестници.
— Не знам за какво говориш — рече капитанът. Той изгледа Арчи недоверчиво и враждебно. — И ще ти кажа направо, че никак не ми харесваш. Предполагам, че си някой от неговите приятелчета.
— Вече не съм! — решително заяви Арчи. — Искам да кажа, що за приятел е човек, който те кара да стоиш на проклет пиедестал и заради който получаваш страхотни болки в гръбнака, а после никакъв не се вясва и те оставя да се мотаеш наоколо по бански костюм…
Изглежда повторното въвеждане на мотива за банския костюм накара полицейския капитан да кипне. Лицето му се наля с кръв.
— Ти, какво, будалкаш ли ме? Ей сега ще те тикна в ареста!
— Аку ръзрешите, сар! — изреваха в един глас полицай Донахю и полицай Касиди. По време на професионалната си кариера те рядко бяха чували техния началник да изказва мнение, което напълно да съвпада с тяхното, но в конкретния случай, според тях, той несъмнено беше сторил точно това.
— Не, честна дума, драги мой, далеч съм от тази мисъл…
Арчи щеше да продължи с обясненията, ала в този момент сякаш целият свят се сгромоляса. Или поне така прозвуча. Някъде съвсем близо нещо избухна с оглушителен гръм, който разтърси стъклата на прозореца и запрати залитналия Арчи в негостоприемните ръце на полицай Донахю.
Тримата пазители на Закона се спогледаха.
— Аку ръзрешите, сар! — извика полицай Донахю, като отдаде чест.
— Какво?
— Ръзрешете да доложа, сар!
— Е?
— Нещо избухна, сар!
Информацията, колкото и добронамерена да беше, очевидно ядоса капитана.
— Какво, по дяволите, предполагаш, си помислих, че се е случило? — силно раздразнен попита той. — Това беше бомба!
Арчи би могъл да коригира тази диагноза, защото макар и слаб, през една дупка на тавана в стаята вече беше започнал да прониква приятен мирис на алкохол и пред очите му изплува образът на Дж Б. Уилър, който предишната сутрин с такова умиление беше погледнал онова каче в студиото на горния етаж. Дж. Б. Уилър беше заявил, че иска бърз резултат, и го беше получил. Арчи отдавна беше престанал да гледа на Дж Б. Уилър като на нещо повече от злокачествено образувание в обществената система, но беше длъжен да признае, че в момента той определено му беше направил неоценима услуга. Честните пазители на Закона, разсеяни от неизмеримо по-голямата притегателна сила на това последно събитие, сякаш вече бяха забравили за неговото съществуване.