Арчи продължи разходката си. Когато си спомни факта, че беше изминал по-малко от половин час от момента, в който се беше оплакал, че не спада към хората, които вършат разни неща, той се усмихна вяло и нерадостно. Оттогава Съдбата с щедра ръка го беше отрупала с цял куп обязаности. До вечерта той щеше да стане деен съучастник в кражба, да бъде иконом и компаньон на змия, която никога не беше виждал, и — доколкото можеше да обхване обема на своите задължения — комбинация между бавачка и частен детектив на добрия стар Скуифи.
Минаваше четири часа, когато се завърна в родния „Космополис“. Роско Шериф нервно крачеше из фоайето на хотела с малка чанта в ръка.
— Ето те и теб най-сетне! Господи, човече, чакам те от два часа.
— Съжалявам, старче. Бях се замислил нещо и загубих представа за времето — извини се Арчи и се огледа за змията.
Труженикът на рекламното поприще също се огледа предпазливо наоколо. Не се виждаше никой, който би могъл да го чуе.
— Ето го! — каза той.
— Кой? — не разбра в първия момент Арчи.
— Питър.
— Къде? — попита Арчи, като се вторачи озадачено в приятеля си.
— В тази чанта. Да не очакваше, че ще го видиш да се разхожда под ръка с мен из фоайето? Дръж! Вземи го!
Роско Шериф се отдалечи с бързи стъпки, а Арчи, с чантата в ръка, се отправи към асансьора. Чантата леко помръдна в ръката му.
Единственият негов спътник в асансьора беше изключително красива жена с вид на чужденка, облечена по начин, който накара Арчи да си помисли, че тя сигурно е някоя известна личност, иначе не би могла да изглежда така. Лицето й също му се стори смътно познато. Тя се качи на асансьора на втория етаж, където се намираше чайният салон, а по лицето й беше изписано доволното изражение на човек, който е пил чай до насита. Красавицата слезе на същия етаж, който обитаваше и Арчи, тръгна по коридора бързо, с гъвкавата походка на пантера и зави зад ъгъла. Арчи я последва по-бавно. Когато стигна до вратата на стаята си, коридорът беше празен. Той пъхна ключа в ключалката, завъртя го, отключи вратата и го прибра в джоба си. Тъкмо се канеше да влезе, когато чантата отново леко помръдна в ръката му.
От времето на Пандора, през епохата на съпругата на Синята Брада, та до ден днешен една от основните слабости на хората си остава склонността им да отварят неща, които би било по-добре да си стоят затворени. За Арчи щеше да бъде много по-лесно да направи още една крачка и като затвори вратата да постави преграда между себе си и света, ала изведнъж го обзе непреодолимо желание веднага да надзърне в чантата — не три секунди по-късно, а точно в този миг. През цялото време, докато пътуваше с асансьора, той се беше борил с изкушението, но сега се предаде.
Чантата беше най-обикновена, с елементарна закопчалка, която трябваше само да се натисне. И Арчи я натисна. И щом я отвори, навън изскочи главата на Питър. Очите му срещнаха тези на Арчи. Над главата му сякаш се мъдреше невидим въпросителен знак. Погледът му беше изпълнен с добронамерено любопитство. Изглеждаше така, сякаш се питаше: „Приятел ли си намерих?“
Змиите, твърди енциклопедията, са влечуги от подразред Ophidia, които се характеризират с издължено, заоблено и люспесто тяло без крайници, и които се различават от гущерите по това, че половините (rami) на долната им челюст не са твърдо, а подвижно свързани посредством еластичен лигамент. Гръбначните им прешлени са многобройни, gastrocentrous и precocious. И, разбира се, когато човек прочете нещо такова, той е в състояние да прекара часове наред, наблюдавайки някоя змия, като съчетава полезното с приятното.
Арчи несъмнено щеше да се отдаде точно на това съчетание, но дълго преди да му остане време да започне наистина да изучава половините на долната челюст на своя нов приятел и да се възхищава на еластичните им връзки, и дълго преди gastrocentrous и procoelous характер на гръбначните му прешлени наистина да произведе някакво впечатление върху него, досами лакътя му прозвуча пронизителен писък, който го изтръгна от научния му унес. Отсрещната врата зееше отворена, а жената от асансьора стоеше, вперила в него поглед, изпълнен с ужас и ярост, който го пронизваше като нож Именно изразителността на мимиката, повече от всичко останало, беше направила мадам Брудовска това, което представляваше тя в професионално отношение. В съчетание с гърления глас и гъвкавата походка, тя й носеше по хиляда долара седмично.
Всъщност, въпреки че този факт не му доставяше кой знае колко голяма радост, в момента Арчи получаваше, като се включи и военния данък, около 2 долара и седемдесет и пет цента от стойността на великата звезда на трагедията даром. Защото, след като го дари безплатно с изражението на ужас и ярост, тя тръгна към него с онази нейна гъвкава походка и заговори с тон, който рядко си позволяваше да използва преди вдигането на завесата за второ действие, освен ако в първо действие нямаше някоя чрезвичайна ситуация, която да налага това.