Детективът погледна извинително към Арчи.
— Не ме винете за това, господин Мофам — умолително каза той.
— В никакъв случай! Много се радвам, че се отбихте!
Той се облегна нехайно на прозореца и започна да наблюдава императрицата на емоционалната драма, която ровеше старателно из стаята. Най-сетне тя прекрати обиска объркана. Спря се за момент, сякаш искаше да каже нещо, а след това изхвръкна от стаята. Секунда по-късно някаква врата от другата страна на коридора се захлопна с трясък.
— Какво ги прихваща от време на време? — вдигна рамене детективът. — Е, довиждане, господин Мофам. Съжалявам, че ви обезпокоих.
Арчи затвори вратата, изчака малко, после отиде до прозореца и изтегли колана. След миг чантата се появи на ръба на перваза.
— Господи! — възкликна Арчи.
В бързината и суматохата на неотдавнашните събития той явно беше пропуснал да провери дали закопчалката й е добре затворена, защото сега чантата зееше срещу него като прозяващо се лице. А нейният доскорошен обитател липсваше.
Арчи се надвеси от прозореца, доколкото беше възможно, без да рискува да се появи в сутрешните вестници като самоубиец. Далече долу трамваите продължаваха да се движат, а пешеходците да сноват припряно напред — назад по тротоара. Нямаше тълпа от възбудени зяпачи. И все пак, само няколко минути преди това, като тих райски дъждец, който се сипе върху грешната земя, на улицата беше паднала дълга зелена змия с триста ребра, разтеглив хранопровод и gastrocentrous гръбначни прешлени. Но това сякаш не беше произвело никакво впечатление на градското население. За пореден път откакто беше пристигнал в Америка Арчи се зачуди на очевидната невъзмутимост на нюйоркчани, които не позволяваха нищо да ги изненада.
Той затвори прозореца и се отдалечи с натежало сърце. Не беше имал удоволствието да прекара много време с Питър, но беше видял достатъчно, за да си даде сметка за чудесните му качества. Там някъде, под многобройните ребра на Питър, се криеше златно сърце и Арчи скърбеше за загубата му.
След вечеря Арчи имаше покана за театър и когато се върна в хотела вече беше късно. Той завари своя тъст да снове нервно из фоайето. Нещо сякаш мъчеше господин Брустър и когато го видя, той приближи Арчи с намръщено лице.
— Кой е този Сийклиф? — без предисловие попита той. — Чувам, че е твой приятел.
— О, вече си се запознал с него, а? — изненада се приятно Арчи. — Побъбрили сте си сладко, да? Поговорили сте си за това — онова или не?
— Думичка не сме разменили.
— Нима? Е, да, добрият стар Скуифи е един от онези корави, мълчаливи мъжаги, нали разбираш. Не трябва да му се сърдиш, ако ти се стори малко скучноват. Той не е от приказливите, но из клубовете се говори, че мисли много. През пролетта на хиляда деветстотин и тринайсета беше тръгнала мълва, че Скуифи се кани да направи някаква забележка, но само с приказките си остана.
Господин Брустър положи усилие да обуздае чувствата си.
— Кой е той? Ти очевидно го познаваш.
— О, да. Големи приятели сме със Скуифи. Бяхме заедно в Итън, в Оксфорд, че и пред съдилището по дела за банкрут. И ето ти странно съвпадение. Когато нищеха мен, нямах никакви авоари. А когато разнищиха Скуифи, той нямаше никакви авоари! Удивителна работа, какво ще кажеш?
Господин Брустър очевидно не беше в настроение да обсъжда съвпадения.
— Трябваше да се досетя, че е твой приятел! — произнесе горчиво той. — Е, ако искаш да го видиш, ще трябва да го сториш вън от моя хотел.
— Но аз си мислех, че ще отседне тук.
— Тук е — тази вечер. Утре може да си потърси друг хотел за трошене.
— Всемогъщи Боже! Да не би добрият стар Скуифи да е строшил нещо?
Господин Брустър изсумтя.
— Уведомиха ме, че този твой скъпоценен приятел е влязъл в ресторанта в осем часа. Трябва да е бил съвсем пиян, макар оберкелнерът да твърди, че отначало нищо не е забелязал.
Арчи кимна утвърдително.
— Добрият стар Скуифи винаги си е бил такъв. Това е дарба. Колкото и поркан да е, невъзможно е човек да открие това с просто око. Виждал съм го много пъти нафиркан до козирката да изглежда съвсем трезвен. И кога точно на момчетата в трапезарията им е просветнало, че старчето е вързало кънките?
— Оберкелнерът — продължи господин Брустър със студена ярост — ми докладва, че се е усъмнил в неговото състояние, когато той внезапно станал от масата и тръгнал из салона, като смъквал по пътя си покривките от масите, потрошавайки всичко, което се намирало по тях. Хвърлил няколко франзели по вечерящите и излязъл. Изглежда веднага си е легнал.
— Дяволски разумно от негова страна, нали? — поклати глава Арчи. — Скуифи винаги си е бил здравомислещ, практичен човек. Но откъде, дявол да го вземе, се е сдобил с… ъ… нужния материал, за да се докара до това състояние?