Изведнъж сърцето му подскочи. Ето, отново онова съскане. И този път, беше сигурен в това, то идваше откъм прозореца.
Той погледна нататък и се вкамени. По перваза грациозно и лениво се плъзгаше зелена змия. От време на време тя надигаше глава и се оглеждаше наоколо като късоглед човек, който търси очилата си. Змията спря за миг на ръба на перваза, после тупна на пода и запълзя през стаята. Скуифи продължи да я следи с оцъклен от безмерен ужас поглед.
Питър, който беше змия с доста изострена чувствителност, щеше да се огорчи, ако знаеше до каква степен появата му беше разтърсила обитателя на стаята. Той самият изпитваше единствено благодарност към човека, който беше отворил прозореца и му беше дал възможност да се спаси от хладния нощен въздух. Откакто чантата се беше залюляла и го беше изстреляла върху перваза на прозореца, който се намираше под този на Арчи, той търпеливо беше чакал някоя добронамерена ръка да направи подобен приятелски жест. Питър беше философ по природа и приемаше Живота такъв, какъвто е. И затова беше готов, ако се наложи, да понесе известни несгоди. През последните един-два часа обаче той непрестанно се беше надявал някой да направи нещо практично, което да му даде възможност да си намери по-уютен подслон за през нощта. У дома той спеше върху пухена завивка, а за змия с луксозни навици каменният перваз беше трудно поносим.
Питър запълзя благодарно по пода и се вмъкна под леглото на Скуифи. Там имаше чифт панталони. Очевидно неговият домакин се беше съблякъл, когато не е бил в настроение да сгъне спретнато дрехите си и да ги постави върху стол. Питър огледа панталоните. Те не бяха пухена завивка, но щяха да свършат работа. Той се сви в тях и заспа. След изпълнения с вълнения ден, за него беше удоволствие да навие снага на кълбо и да склопи морни очи.
След десетина минути ужасът, сграбчил Скуифи, поотпусна желязната си хватка. Сърцето му, временно преустановило дейността си, се върна към задълженията си. Способността му да мисли трезво също във временна отлъчка, се яви под бойния флаг. Той предпазливо надникна под леглото, но не видя нищо.
Тази единствена проверка беше достатъчна, за да убеди Скуифи, че в действителност Питър не е живо същество, а единствено плод на спиртосаното му въображение. Естествено, че в стаята му не можеше да има истинска змия. Прозорецът гледаше към празното пространство. Стаята му отстоеше на няколко етажа от земята. Скуифи стана от леглото. По лицето му се четеше непоколебима решителност. Това беше изражение на човек, който отгръща нова страница, започва нов живот, копва първа копка или нещо подобно. Той се огледа из стаята за някакъв инструмент, който щеше да му помогне да осъществи онова, което възнамеряваше да направи, и най-накрая измъкна една от пръчките на завесите. Като я използваше вместо лост, той отвори най-горната от шестте каси, наредени в ъгъла. Мекото дърво се пропука и се разцепи. Скуифи измъкна от сламата една бутилка и за момент той остана взрян в нея така, както човек се вглежда в приятел, който всеки момент ще издъхне. После, с внезапна решителност, той влезе в банята. Чу се шум от строшено стъкло, последван от бълбукане.
Половин час по-късно телефонът в стаята на Арчи иззвъня.
— Как си, Арчи, стари друже? — прозвуча гласът на Скуифи.
— Здравей, старче! Ти ли си?
— Слушай, можеш ли да отскочиш насам за секунда? Доста съм притеснен.
— Веднага! В коя стая?
— Четиристотин четиридесет и първа.
— Пристигам на часа с пълна газ.
— Благодаря, старче.
— Какво те затруднява?
— Ами, всъщност, помислих си, че съм видял змия!
— Змия!
— Ще ти разкажа, когато слезеш.
Арчи завари лорд Сийклиф седнал на леглото. Във въздуха се усещаше натрапчив мирис на букет от различни напитки.
— Виж ти! Какво е това? — смаяно възкликна Арчи, като пое дъх.
— Всичко е наред. Излях си запасите. Току-що изпразних последната бутилка.
— Но защо? — все още не проумяваше гостът.
— Казах ти. Помислих, че съм видял змия.
— Зелена?
Скуифи леко потръпна.
— Отвратително зелена.
Арчи замълча. Той осъзна, че има моменти, когато мълчанието е най-добрата политика. Злополучната случка с Питър не му даваше мира, а сега, когато Съдбата сякаш беше предложила решение, щеше да бъде истинско безразсъдство да й противоречи, само за да успокои стария си приятел. Ако Скуифи се канеше да става нов човек, защото си мислеше, че е видял въображаема змия, по-добре да не му казва, че змията е била истинска.
— Сериозна работа! — поклати глава той.
— Дяволски сериозна! — съгласи се Скуифи. — Ще престана да пия!