— Страхотен е, гениална ми съпруго. О-хо, има и послепис. Не бях го забелязал.
P.S. Ще се радвам, ако предадете моите най-сърдечни поздрави на госпожа Мофам. Ще й съобщите ли, освен това, че тази сутрин случайно срещнах на Бродуей господин Уилям, който току-що беше пристигнал с кораб. Той ме помоли да й предам много поздрави и да й кажа, че ще дойде при вас в Брукпорт след един-два дни. Господин Б. ще се зарадва на завръщането му. „Син мъдър весели отца.“ (Притчи X.1)
— Кой е господин Уилям? — попита Арчи.
— Брат ми Бил, разбира се. Разказвала съм ти за него.
— О, да, разбира се. Брат ти Бил. Странно, като си помисля, че имам шурей, когото никога не съм виждал.
— Нали си спомняш, оженихме се толкова внезапно. По това време Бил беше в Йейл.
— Господи! Какво е направил? — възкликна Арчи.
— Йейл не е затвор, тъпчо. В Йейлския университет.
— О, а, да.
— После замина за Европа, за да обогати културните си познания. Трябва да му се обадиш утре, когато пристигнеш в Ню Йорк. Сигурно ще бъде в клуба си.
— Непременно. Е, хиляди благодарности на добрия стар Паркър! Започва да ми се струва, че това ще бъде повратна точка в кариерата ми — отсега нататък твоят мрачен стар родител с радост ще прави всичко, което поискам от него.
— Да, този план е истинско бисерче, нали!
— Какво ти бисерче, гургулице моя — каза възторжено Арчи, — та това е цяла бисерна огърлица!
Деловите преговори по приемливата финансова оценка на гривната и пръстена след пристигането на Арчи в Ню Йорк изпълниха до такава степен времето му, че беше невъзможно да се обади на брата Бил преди обяд. Затова Арчи реши да отложи тази трогателна среща на зет и шурей за по-удобен момент и се отправи към любимата си маса в ресторанта на „Космополис“, за да подкрепи с питателен обяд тяло и дух преди изтощителната разпродажба. Там завари Салваторе, който, както обикновено, се суетеше наоколо и Арчи го инструктира да се притече на помощ с един тънък бифтек.
Салваторе беше мургавеляк с вид на злодей, който освен другите маси, обслужваше и тази в дъното, на която Арчи обикновено сядаше. Няколко седмици разговорите между двамата се бяха въртели най-вече около менюто и неговото съдържание, но постепенно Арчи установи, че те започват да добиват все по-личен характер. Още преди войната и нейното разкрепостяващо влияние Арчи се отличаваше с липсата на онази резервираност, която е типична за мнозина британци, смятащи себе си за солта и мерудията на съвременната цивилизация; а от войната насам той беше започнал да гледа на почти всеки, с когото се запознаваше, като на брат. Оттогава, в поредица от приятелски разговори, той беше чул всичко за дома на Салваторе в Италия, за малкото магазинче за вестници и цигари, което майка му притежаваше на Седмо Авеню и стотици други лични подробности. Арчи се отличаваше с неутолимо любопитство по отношение на своите ближни.
— Добре е приготвен! — отбеляза Арчи.
— Сер?
— Бифтекът. Добре изпечен е, искам да кажа.
— Много добре, сер.
Арчи се вгледа внимателно в Салваторе. Тонът му беше потиснат и лишен от живец. Разбира се, от един сервитьор не може да се очаква непрекъснато да се усмихва и възторжено да крещи колкото му глас държи „хип-хип ура“ само защото е бил помолен да донесе тънък бифтек, но все пак в поведението му имаше нещо, което обезпокои Арчи. Човекът изглеждаше гложден от тайна мъка. Дали просто го беше пипнала носталгията по слънчевата му родина или проблемът му беше по-конкретен, можеше да се разбере само с питане. Така че Арчи го попита.
— Какво става, момко? — съчувствено каза той. — Какво гризе гръдта ти?
— Сер?
— Казвам, изглежда нещо те мъчи. Какъв е проблемът?
Сервитьорът повдигна рамене, сякаш искаше да покаже, че не желае да натрапва проблемите си на един толкова високопоставен клиент.
— Хайде! — продължи да настоява окуражително Арчи. — Тука сме си свои хора. Изплюй камъчето, старче.
Убеден по такъв начин, Салваторе бързо и шепнешком, като през цялото време държеше под око оберкелнера, разголи душата си. Изповедта му прозвуча доста несвързано, но Арчи успя да отсее достатъчно детайли, за да схване, че става дума за една тъжна история, изпълнена с твърде много работа и твърде малка финансова отплата. Известно време той остана замислен. Сърцераздирателната история на мургавия му приятел го разчувства.
— Слушай какво — най-сетне каза той. — Когато старият Брустър се завърне в града, в момента той отсъства, ще те заведа при него и ще сгащим стареца в бърлогата му. Аз ще те представя, а ти ще му изпееш този откъс от италианска опера, който току-що изпя на мен и ще видиш, че всичко ще се оправи. Не твърдя, че спадам към неговите любимци, но всички казват, че е човек на място и ще се погрижи да не те подценяват. А сега, момко, да се върнем към онзи бифтек.