— Откъде изрови това? — попита развълнувано професорът.
— Това ли? Мосън, моят агент, я открил в малък магазин в източната част.
— А къде е другата? Трябва да има още една фигурка. Тези неща вървят по двойки. Поотделно са без стойност.
По челото на господин Брустър премина тъмна сянка.
— Знам — отвърна той малко рязко. — Мосън търси другата под дърво и камък. Ако случайно попаднеш на нея, давам ти carte blanche да я купиш за мен.
— Все някъде трябва да е — изпуфтя професорът.
— И аз така мисля. Ако я намериш, не се притеснявай за разходите. Ще ги поема независимо колко са.
— Ще го имам предвид — съгласи се охотно професор Бинстед. — Трябва да те предупредя, обаче, че може да ти излезе доста скъпо. Предполагам, че си даваш сметка за това.
— Казах ти, че не ме е грижа колко ще струва — успокои го господин Брустър.
— Хубаво е човек да е милионер — въздъхна професор Бинстед.
— Обядът е сервиран, сър — докладва резултата от заниманията си Паркър.
Той се беше вкаменил в позата на услужлив лешояд зад стола на господин Брустър, когато на вратата се почука. Разчупвайки статуквото, камериерът заплува през стаята и не след дълго се върна обратно с телеграма.
— Телеграма за вас, сър — съобщи вестта с тържествен глас той.
Господин Брустър кимна безгрижно в отговор. Съдържанието на подноса беше покрило изцяло очакванията, вдъхвани до преди малко от разнасящите се апетитни аромати, и той беше прекалено зает, за да бъде прекъсван.
— Остави я някъде, Паркър. И засега не се нуждаем от услугите ти.
— Много добре, сър — отвърна Паркър и безшумно отплува.
Работодателят му продължи с обяда.
— Няма ли да я отвориш? — вдигна вежди професор Бинстед, за който като редови гражданин една телеграма винаги беше обвита с ореола на тайнственото и загадъчното и изискваше незабавно внимание.
— Може да почака — преглътна господин Брустър. — Получавам ги с чували всеки ден. Предполагам, че е от Люсил — съобщава ми с кой влак се връща.
— Днес ли си идва?
— Да, беше в Маями.
След малко, отдал дължимото на съдържанието на подноса, господин Брустър сложи очилата си и взе плика.
— Ще бъда доволен… О, Пресвета Дево! — той застина с оцъклени очи, впити в телеграмата, и зяпнала уста.
Професорът го погледна загрижено.
— Надявам се, че не са лоши новини?
Преди да отговори господин Брустър на няколко пъти изгъргори в опит да изтръгне членоразделна реч от гласните си струни.
— Лоши новини ли? Лоши…? Ето, прочети я сам.
Професор Бинстед, един от тримата най-любопитни мъже в Ню Йорк, грабна жадно листа от ръцете на приятеля си.
— „Връщам се Ню Йорк днес със скъпия Арчи“ — прочете той на глас. — „С много любов от двамата. Люси“. — Той вдигна поглед към своя домакин. — А кой е Арчи?
— Кой е Арчи ли? — влезе в ролята на ехо запитания. Но въпросът в неговата уста прозвуча доста безпомощно. — Кой е…? И аз точно това искам да знам. — „Скъпият Арчи“ — мърмореше си професорът, препрочитайки телеграмата. — „Връщам се днес със скъпия Арчи“ Странно! Много странно!
Господин Брустър продължаваше да наподобява стреснат в съня си бухал. Когато човек изпрати единствената си дъщеря на посещение в Маями без всякакви придружители и същата тази дъщеря, завръщайки се, споменава в телеграмата си, че се е сдобила със „скъпия Арчи“, съвсем естествено е упоменатият индивид да се почувства озадачен. Изведнъж, за ужас на своя гост господин Брустър скочи от масата. Беше му хрумнала спасителната мисъл, че поради лошия си навик да не преглежда внимателно пощата си, когато е зает, е изпуснал нишката на събитията от последната седмица. Беше си спомнил, че преди няколко дни получи писмо от Люси, но не го отвори с мисълта да остави това удоволствие за някоя по-свободна и спокойна минута. Люси беше мило момиче, но писмата й, когато беше отишла някъде да се развлича, рядко съдържаха нещо, което не би могло да почака няколко дни преди да бъде прочетено. Той се втурна към бюрото си, разхвърляйки листи и пликове, но в крайна сметка попадна на онова, което търсеше.
Писмото беше дълго и в стаята се възцари тишина, докато господин Брустър поглъщаше съдържанието му. Приключвайки четивото, собственикът на хотел „Космополис“ се обърна към госта си, пъхтейки тежко.
— Мили Боже! — закърши ръце той.
— Какво има? — отзова се мигновено професор Бинстед.
— Господи Исусе Христе!
— Е?
— Гръм и мълнии!
— Но какво става? — почти в агония от невъзможността да се добере до информация, викна професорът.