— Скачай веднага, старче — каза Реджи ван Тюйл. — Върти пръстите си, драги момко, върти ги. Един долар е разумна цена.
Арчи завъртя пръсти.
— Предлагат ми долар — горчиво заяви свещенослужителят. — Ето един господин, който не се бои да рискува. — Той изостави лекия сарказъм и подходът му стана твърд и решителен. — Хайде, хайде, господа, не сме дошли тук да си губим времето. Ще ми предложи ли някой сто долара за това великолепно произведение на… — Той млъкна внезапно и сякаш за момент изгуби самообладание. Погледът му беше вперен в някакъв човек, който седеше на реда пред Арчи.
— Благодаря — задавено произнесе той. — Предлагат ми сто долара! Сто-сто-сто…
Арчи започна да се тревожи. Този неочакван, огромен скок, този съвсем непредвиден бум в търсенето на Понговци, ако човек можеше да го опише така, беше повече от смущаващ. Той не можеше да види кой е съперникът му, но беше ясно, че поне един от присъстващите нямаше намерение да позволи братът на Понго да се изплъзне от ръцете му без борба. Арчи погледна безпомощно към Реджи за съвет, но Реджи вече определено беше престанал да се съпротивлява Изтощен до краен предел той се беше облегнал на стола със затворени очи и дишаше равномерно през носа. Оставен да се оправя сам, Арчи не можа да измисли нищо по-добро, освен да завърти отново пръсти. Щом направи това, в напевния глас на свещенослужителя се появи нотка на подчертана радост.
— Предлагат ми две стотачки. Много по-добре. Завърти поставката, Уили, и им дай възможност да го огледат. Бавно! Бавно! Не въртиш колело на рулетка. Двеста. Две стотачки-две стотачки-две стотачки-две стотачки-две стотачки. — Той внезапно изпадна в лирично настроение. — Две-две-две. Имало дама на име Рене, която пътувала с влак в два и две. Казал носачът: „Не се тревожи, не бързай, поспри. Има още минута-две до влака в два и две!“ Две-две-две-две-две!
Тревогата на Арчи нарасна. Той сякаш въртеше пръсти пред този речовит мъж през море от неразбиране. Едва ли има нещо по-трудно за точно тълкуване от въртенето на пръсти, а представата на Арчи за езика на въртене на пръсти и представата на свещенослужителя драстично се разминаваха. Свещенослужителят очевидно смяташе, че когато Арчи завърти пръсти, неговото намерение е да вдигне цената със сто долара, докато Арчи всъщност искаше да покаже, че просто вдига предишната обявена цена с един долар. Той чувстваше, че ако му бъде предоставена думата, би могъл да обясни това на свещенослужителя, но последният не му даде никаква възможност за това. Той беше стиснал своята публика за гушата, така да се каже, и не възнамеряваше да й позволи да си поеме дъх.
— Двеста — двеста — две… — триста, благодаря, сър — триста-триста-триста-четиристотин-петстотин-петстотин-шестстотин-шестстотин-седемстотин-седемстотин-седемстотин.
Арчи се отпусна премалял на стола. Беше изпитвал подобно чувство само два пъти в живота си — веднъж когато беше взел първия си урок по управление на мотоциклет и беше натиснал педала на газта вместо този на спирачката, и втори път, неотдавна, когато за първи път реши да слезе с експресен асансьор. Усещането беше аналогично — сякаш беше натъпкан в някаква машина, която беше оставила по-голямата част от вътрешностите му на известно разстояние от тялото му. Сред този водовъртеж от емоции изплува един несъмнен факт — каквато и цена да предлага противникът, той беше длъжен да спечели наградата. Люсил го беше изпратила в Ню Йорк с изричната заръка да направи това. Беше жертвала бижутата си за благородната кауза, целяща размекване на татенцето. Тя разчиташе на него. Това начинание се беше превърнало за Арчи в свещена мисия. Дълбоко в себе си той се чувстваше като едновремешен рицар, попаднал по следите на Светия Граал.
Арчи отново завъртя пръсти. Пръстенът и гривната му бяха донесли почти хиляда и двеста долара.
— Предлагат ми осемстотин. Осемстотин. Осем-осем-осем-осем…
Някъде от задната част на залата прозвуча глас. Спокоен, хладен, хаплив, решителен глас.