— Нямам нищо против! — великодушно заяви Арчи. — За мен е все едно. Аз просто исках да му вдигна настроението, както се казва, ако разбираш какво имам пред вид.
— Страшно мило от твоя страна — почти се просълзи шуреят Бил.
— Хайде, младежо, стига с тия метани. Радвам се, че мога да ти помогна.
Уили се беше завърнал от обиколката си сред ценителите и родният брат на Понго отново се озова на поставката. Свещенослужителят се покашля и възобнови проповедта си.
— След като всички огледахте тази великолепна фигура, ще… бяха ми предложили хиляда… хиляда-хиляда-хиляда-хиляда… хиляда и сто. Благодаря ви, сър. Предлагат ми хиляда и сто.
Свещенослужителят вече беше неудържим. Човек можеше да види как пресмята наум паричките, които щеше да гушне.
— Ти наддавай — каза братът Бил.
— Дадено! — съгласи се Арчи.
Той махна предизвикателно с ръка.
— Хиляда и триста — каза мъжът отзад.
— Хиляда и четиристотин, дявол да го вземе!
— Хиляда и петстотин!
— Хиляда и шестстотин!
— Хиляда и седемстотин!
— Хиляда и осемстотин!
— Хиляда и деветстотин!
— Две хиляди!
Видът на водещия службата издаваше неудържимото му желание да викне и да запее. Цялото му същество излъчваше доброжелателност и сърдечност.
— Предлагат ми две хиляди. Ще даде ли някой повече от две хиляди? Хайде, господа, не ми се иска да подаря тази великолепна фигурка без пари. Две хиляди и сто. Две хиляди и сто-сто-сто-сто. Е, това вече започва да прилича на онова, с което съм свикнал. Когато работех за Сотби в Лондон, такова наддаване беше нещо обичайно. Две хиляди и двеста-двеста-двеста-двеста-двеста. На никого не правеше впечатление. Триста-триста-триста. Две хиляди и триста-триста-триста-триста. Предлагат ми две хиляди и триста долара.
Той погледна с очакване Арчи, така както човек поглежда любимото си куче, подканвайки го да изпълни заучения номер. Но Арчи беше стигнал до края на възможностите си. Ръката, която толкова често и смело се беше въртяла, лежеше безжизнена до крачола на панталона му. Арчи беше изчерпан.
— Две хиляди и триста — каза свещенослужителят подкупващо.
Арчи не помръдна. Последва напрегната пауза. Свещенослужителят въздъхна леко, като човек, който се пробужда след красив сън.
— Две хиляди и триста — каза той. — Един път две и триста. Втори път две и триста. Трети и последен път, две и триста. Продадена за две хиляди и триста. Поздравявам ви с чудесната покупка, сър!
Реджи ван Тюйл отново беше задрямал. Арчи потупа своя шурей по рамото.
— Можем да тръгваме, а?
Те си пробиха път през тълпата и се отправиха към улицата. Стигнаха до Пето Авеню без да проговорят.
— Дяволски неприятно — обобщи най-сетне ситуацията Арчи.
— Отвратително! — додаде Бил.
— Чудя се кой беше този човек.
— Сигурно някой колекционер.
— Е, какво да се прави!
Братът Бил хвана Арчи под ръка и се разприказва.
— Не исках да го споменавам пред ван Тюйл — каза той, — защото Реджи е невероятен дърдорко и цял Ню Йорк щеше научи още преди да е станало време за обяд. Но ти си човек от семейството и можеш да пазиш тайна.
— Абсолютно! Ням съм като гроб и тъй нататък.
— Причината, заради която исках това проклето нещо е, че току-що се сгодих за едно момиче в Англия и си помислих, че ако мога да се подмажа на баща ми с тази порцеланова фигурка и в същото време да му съобщя новината, това ще ми помогне. Тя е най-прекрасното момиче!
— Бас ловя, че е така — сърдечно заяви Арчи.
— Проблемът е, че тя участва в хора на един от тамошните водевили, а татко лесно кипва. Така че си помислих… о, добре де, вече няма смисъл да се тюхкам. Хайде да идем на някое тихо местенце и ще ти разкажа всичко за нея.
— Гласувам с две ръце за предложението! — въодушевено се съгласи Арчи.
11
Салваторе избира неподходящ момент
На следващата сутрин Арчи взе обратно семейните скъпоценности от техния временен дом и се отправи към „Космополис“. Каква беше изненадата му, когато прекрачвайки фоайето заби нос в яката гръд на своя тъст. Още по-озадачаващо обаче беше необичайно жизнерадостното настроение на господин Брустър. Арчи едва повярва на очите си, когато тъстът му махна сърдечно с ръка, а още по-трудно — на ушите си, когато миг по-късно господин Брустър, като се обърна към него с „мойто момче“, го попита как е и отбеляза, че денят е топъл.
Несъмнено си струваше човек да се възползва от тази слънчева пролука в иначе облачното разположение на духа на господин Брустър и първата мисъл на Арчи побягна към онеправдания Салваторе, чийто печален разказ беше изслушал съчувствено предния ден. Ясно беше, че точно сега е моментът този паж на пълните чинии и празния джоб да излее болката си, преди някой неочакван обрат на събитията да помрачи човеколюбивото настроение на господин Даниъл Брустър. Като измънка едно бързо „Здрасти“ по посока на тъста си, Арчи влетя в ресторанта. Салваторе, в очакване на часа за предстоящия обяд, който все още не беше настъпил, стоеше облегнат на отсрещната стена с умислен вид.