— О, почакай, само половин секунда — каза той. — Не си разбрал правилно. Всъщност това момче, както изглежда, е доста изтормозено и угнетено, потиснато и тъй нататък и аз предложих да дойде при теб и да ти каже няколко добре-подбрани думи. Разбира се, ако предпочиташ… някой друг път…
Но на господин Брустър не беше дадена възможност да отложи разговора. Преди да успее да си поеме дъх, Салваторе беше започнал да говори. Той беше сладкодумен, вещ оратор и измина известно време, преди господин Брустър да успее да вземе думата. Когато го направи, той заговори без заобикалки. Въпреки че не беше лингвист, беше успял да схване достатъчно голяма част от изложението, за да разбере, че сервитьорът е недоволен от условията в неговия хотел, а както вече посочихме, господин Брустър не понасяше хора, които критикуват „Космополис“.
— Уволнен си! — отсече без колебание господин Брустър.
— Е, недей така! — запротестира Арчи.
Салваторе промърмори нещо, което прозвуча като откъс от Данте.
— Уволнен! — повтори господин Брустър решително. — И страшно ми се иска — добави той, като изгледа злостно своя зет — да можех и теб да уволня!
— Е — жизнерадостно каза професор Бинстед, като наруши мрачното мълчание, последвало бурните събития, — ако ми дадеш чек, Брустър, мисля да си тръгвам. Две хиляди и триста долара. Нека бъде платим на приносителя. Така ще мога да отскоча зад ъгъла и да го осребря преди обяд. Това ще бъде чудесно!
12
Искрящи очи — и една муха
„Ермитажа“ (ненадминат пейзаж, превъзходна кухня, собственик — Даниъл Брустър) беше живописен летен хотел в зеленото сърце на планината, построен от тъста на Арчи малко след като беше поел управлението на „Космополис“. Самият господин Брустър обаче рядко идваше тук, тъй като предпочиташе да съсредоточи вниманието си върху своята рожба в Ню Йорк. Ето защо Арчи и Люсил, които закусваха в просторната трапезария десетина дни след злополучните събития, описани в предишната глава, трябваше да се задоволят с две от трите широко рекламирани атракции на хотела. През прозореца до тях се виждаше доста голяма част от ненадминатия пейзаж; на масата вече бяха сервирани образци от превъзходната кухня; а фактът, че очите напразно търсеха собственика Даниъл Брустър, не изпълваше, поне Арчи, с усещане за болезнена загуба Той понасяше това хладнокръвно и дори с подчертан възторг. По мнението на Арчи, всичко, от което се нуждаеше едно място, за да се превърне в земен рай, беше между него и господин Даниъл Брустър да има разстояние от около четиридесет и седем мили.
Двамата младоженци бяха дошли в „Ермитажа“ по предложение на Люсил. Господин Брустър, който по принцип не беше дарен от природата със слънчев нрав и широки възгледи за живота, след инцидента с Понго гледаше толкова мрачно на света и в частност на своя зет, та Люсил си беше помислила, че ще бъде най-добре поне за известно време той и Арчи да бъдат далеч един от друг — възглед, който нейният съпруг горещо приветства. Престоят в „Ермитажа“ много му се нравеше и сега Арчи плъзгаше поглед по зелените вълни на безкрайните хълмове с доволството на здрав мъж, който се е настанил удобно и си похапва достойна закуска.
— Днес ще бъде още един чудесен ден — отбеляза той, като продължи да гледа с възхита искрящия пейзаж, от който сутрешната мъгла беше започнала да се вдига като прозрачни облачета пушек. — Точно такъв ден, в който би трябвало да си тук.
— Да, неприятно е, че се налага да замина. Ню Йорк ще бъде като пещ.
— Отложи пътуването — предложи Арчи.
— Боя се, че не мога. Имам проба.
Арчи се отказа от по-нататъшни дебати. Той имаше достатъчно дълъг стаж като съпруг, за да знае колко важно нещо са пробите.
— Освен това — продължи Люсил, — искам да видя татко.
Арчи сподави едно презрително изсумтяване.
— Връщам се утре вечер, скъпи мой — продължи Люсил. — Ще прекараш чудесно тук.
— Слънце на живота ми, знаеш, че не мога да прекарам чудесно, когато теб те няма. Нали разбираш…
— Наистина ли? — изчурулика одобрително Люсил. Тя никога не се изморяваше да слуша подобни признания от страна на Арчи.
Арчи внезапно млъкна, отправил поглед към другия край на трапезарията.
— Господи! — възкликна той. — Каква невероятно красива жена!
— Къде?