— О, а! — възкликна Арчи, който едва сега я забеляза. — О, а, да, веднага, да, да, да!
По пътя към първата площадка на Арчи се стори, че Люсил е разсеяна и замислена. Хрумна му, че в кризисни моменти чистата съвест е слаба утеха. Дявол да го вземе, какво друго би могъл да стори в тази ситуация? Да побегне с подвита опашка като някакъв подляр и да остави бедната жена да се клатушка насам-натам с рояк мухи, загнездени в окото й? И въпреки това…
— Гадно нещо е да ти влезе муха в окото! — най-сетне се осмели да каже той. — Дяволски неприятно, имам пред вид.
— Или много удобно — процеди саркастично Люсил.
— Ъ? — не хвана нишката Арчи.
— Е, това е много добър начин човек да избегне формалностите по представянето си.
— О, недей така! Нима искаш да кажеш, че си мислиш…
— Тя е ужасна жена!
— Определено! — съгласи се веднага Арчи. Беше усетил накъде духа вятърът и с бързи и умели движения успя да вдигне платната в правилната посока. — Не разбирам какво виждат хората в нея.
— Е, на теб изглежда ти беше приятно да я отрупваш с внимание.
— Не, не! Нищо подобно! Тя ми вдъхваше абсолютно, как му беше името — онова, което изпитват мъжете, нали знаеш.
— Цялото ти лице сияеше — заяви Люсил.
— Ами! Просто бях присвил очи, защото слънцето блестеше право в тях!
— Изглежда тази сутрин хората присвиват очи и от най-дребното нещо! — не прие аргумента му тя.
Арчи беше тъжен, фактът, че подобно недоразумение беше възникнало в такъв чудесен ден и то в момент, когато щяха да бъдат разделени един от друг за около тридесет и шест часа, го караше да се чувства… как беше думата… абе, направо го караше да стърже дъното. Предполагаше, че съществуват думи, които биха могли да върнат веднага Любовта на трона й, ала той не беше от онези речовити мъже, които само да бръкнат в торбата с мъдростите и вадят цял наръч убедителни сентенции. Чувстваше се наскърбен. Люсил, мислеше си той, би трябвало да знае, че е имунизиран срещу жени с блестящи очи и боядисана в странен цвят коса. Така де, дявол да го вземе, той би могъл да вади мухи от очите на Клеопатра с едната ръка и от очите на Троянската Елена с другата едновременно, без това да ускори дори с един единствен удар пулса му.
С намачкан като ненужен лист хартия дух той вяло изигра девет дупки. Дори и след двата часа, прекарани навън, когато се завърна в хотела животът все така продължаваше да му се струва сив и скучен. До този момент между него и Люсил не беше възниквало нищо, което поне смътно да наподобява кавга. Животът, мислеше си Арчи, не е нищо друго освен безкрайно страдание.
Всеки, намиращ се в подобно разцентровано състояние, не би приел спокойно повторния сблъсък с първопричината за своето злощастие. Не го прие спокойно и Арчи. Съзирайки госпожица Силвъртън, седнала на канапето в ъгъла на фоайето, да разговаря с някакъв човек, той се втурна като обезумял и взимайки рязко завоите, спря едва когато се блъсна в бюрото, усърдно подпирано с лакти от администратора.
Администраторът, който винаги беше готов да си поприказва с клиентите, му каза нещо, но Арчи не го чу. Само кимна механично. Ставаше дума за стаята му. Успя да долови думите „нищо против“.
— О, разбира се, точно така! — промълви Арчи.
Ама че бъбрив дявол беше този администратор! Той знаеше много добре, че Арчи няма нищо против стаята, в която беше настанен. Тези служители плещеха какво ли не в старанието си да накарат човек да почувства, че управата на хотела проявява лична загриженост към него. Това беше част от работата им. Арчи се усмихна разсеяно и се отправи към трапезарията. Тъжната гледка на празното място, където сядаше Люсил, засили чувството му на самота.
Беше преполовил обяда си, когато някой зае стола срещу него. Арчи, вперил невиждащ поглед в природните дадености отвъд прозореца, отмести очи и установи, че неговият приятел Джордж Бенам, драматургът, беше изникнал изневиделица и седеше пред него.
— Привет! — унило поздрави той.
Джордж Бенам беше начумерен млад мъж, чиито очила му придаваха вид на опечален бухал. Очевидно нещо му тежеше, освен артистично разрошената черна коса, която се беше разпиляла по челото му. Той въздъхна уморено и си поръча пирог с риба.
— Стори ми се, че преди малко те мярнах като минаваше през фоайето.
— О, ти ли говореше с госпожица Силвъртън на канапето?
— Тя говореше с мен — съкрушено обясни драматургът.
— Добре, а сега кажи какво правиш тук — попита Арчи. Щеше му се господин Бенам да е някъде другаде, защото му пречеше да окайва самостоятелно безрадата си съдба, но тъй като човекът беше вече тук, доброто възпитание го задължаваше да поговори с него. — Мислех си, че си в Ню Йорк и наблюдаваш репетициите на твоята добра стара драма.