— Репетициите са прекратени. И както изглежда няма да има никаква драма. Боже мой! — нададе сърцераздирателен вопъл Джордж Бенам. — Защо, при наличието на толкова разнообразни възможности, когато животът предлага награди с пълни шепи — погледни товарачите на въглища, които изкарват по петдесет долара седмично или момчетата, които чистят канализацията и сияейки от щастие възпяват работата си — защо му трябва на човек нарочно да си избира работа като писане на пиеси? Единствен Йов от всички хора, живели на земята, наистина е имал право да напише пиеса, но дори и той би се озорил, ако изпълнителката на главната женска роля е приличала на Вера Силвъртън!
Арчи, и несъмнено този факт обясняваше защо има толкова голям и разнообразен кръг от приятели, винаги беше в състояние да забрави за собствените си болежки, за да изслуша неволите на другите.
— Разкажи ми всичко, момко — окуражи го той. — Пускай филма да върви! Да не би да е напуснала със скандал?
— Направо ни изостави. Как разбра? Да не би тя да ти е казала?
Арчи побърза да разсее идеята за подобна близост с госпожица Силвъртън.
— Не, не! Жена ми предположи, че вероятно е станало нещо от този род, когато я видяхме да идва на закуска. Искам да кажа, не може една актриса да закусва тук и в същото време да репетира в Ню Йорк. И защо те прати по дяволите, стари друже?
Господин Бенам отхапа парче пирог и заговори унило през надигащата се пара.
— Значи, ето какво се случи. Щом я познаваш толкова добре…
— Аз не я познавам! — повтори Арчи. Така и не можеше да разбере защо всички смятат, че е близък с известната актриса.
— Добре де, както и да е. Както знаеш, тя има куче…
— Не знаех, че има куче — възпротиви се отново Арчи. Вече беше сигурен, че днес целият свят се е наговорил да го свърже с тази жена.
— Е, тя има куче. Булдог. Една огромна и противна твар. И го води на репетициите. — Очите на господин Бенам се насълзиха. Силно развълнуван, той беше погълнал хапка от пирога, която беше с около двадесет и осем градуса по-гореща, отколкото изглеждаше. В паузата, която последва тази злополука, пъргавият му ум прескочи няколко глави от разказа и когато отново беше в състояние да говори, каза: — И тогава стана белята. Всичко отиде по дяволите!
— Защо? — озадачено попита Арчи. — Да не би управата да се е възпротивила, че тя води псето си на репетициите?
— Сякаш това щеше да има някакво значение! Тя прави каквото си иска в театъра.
— В такъв случай, защо е станала тази беля?
— Ти не ме слушаш — укорително произнесе господин Бенам. — Казах ти. Кучето се промъкна със сумтене до мястото, където седях — в салона беше доста тъмно, нали знаеш — а аз се изправих да направя някаква забележка за нещо, което ставаше на сцената и сигурно съм го бутнал с крак.
— Ясно — каза Арчи, който най-накрая беше започнал да схваща развитието на сюжета. — Ритнал си кучето й.
— Бутнах го. Случайно. С крак.
— Разбирам. И когато си стоварил този ритник…
— Бутане — упорито повтори господин Бенам.
— Този ритник или бутане. Когато си нанесъл този ритник или бутане…
— По-скоро леко го тласнах.
— Добре де, направил си каквото си направил, и тогава ли стана белята?
Господин Бенам леко потръпна.
— Тя писна, а после излезе, като взе кучето със себе си. Разбираш ли, това не беше първият такъв случай.
— Боже мой! Нима през цялото време раздаваш ритници на домашните любимци на актьорите, които си поканил?
— Първият път не бях аз. Беше помощник-режисьорът. Не знаеше чие е кучето и когато се дотътри на сцената, той го плесна, перна го леко…
— Шляпна го?
— Не го шляпна — твърдо го поправи господин Бенам. — Може да се каже, че го потупа със сценария. Е, доста трудно успяхме да я успокоим тогава. Направихме го, все пак, но тя заяви, че ако отново се случи нещо подобно, ще зареже ролята си.
— Сигурно е привързана към кучето си — заключи Арчи, който едва сега изпита известна благосклонност и симпатия към дамата.
— Луда е по него, братче. Точно затова стана тази катастрофа, когато аз — без всякакъв умисъл — го тласнах случайно. Е, прекарахме останалата част от деня, като се опитвахме да я открием по телефона в апартамента й, докато накрая не чухме, че била дошла тук. Изобщо не поиска да ме изслуша. Така стоят нещата при мен.
— Твърде неприятно! — съчувствено произнесе Арчи.
— Неприятно и още как — за мен. Никой друг не може да изиграе тази роля. Като истински глупак я написах специално за нея. Това означава, че ако тя не играе, пиесата изобщо няма да бъде поставена. Затова ти си последната ми надежда!