Арчи, който в този момент палеше цигара, едва не я глътна.
— Аз ли?
— Помислих си, че би могъл да я убедиш. Да й обясниш колко много съдби зависят от нейното завръщане. Да я придумаш. Е, ти знаеш какво се прави в такива случаи!
— Но скъпи мой приятелю, казвам ти, че аз не я познавам!
Очите на господин Бенам се ококориха зад стъклената си преграда.
— Добре де, но тя те познава. Когато одеве мина през фоайето, тя каза, че ти си единственото истинско човешко същество, което някога е срещала.
— Е, аз наистина извадих една мушица от окото й. Но…
— Така ли? Е, тогава всичко е много просто. От теб се иска само да я попиташ как е окото й и да й кажеш, че има най-красивите очи, които някога си виждал и да й погукаш мъничко.
— А не! — Страховитата програма, която неговият приятел беше съставил, ужаси Арчи. — Не мога! Бих направил всичко, за да ти помогна и прочие, но когато става дума за гукане, твърдо не!
— Глупости! Че какво трудно има в гукането?
— Ти просто не разбираш, друже. Не си семеен мъж Искам да кажа, каквото и да приказваш за или против брака — истината е, че той превръща мъжа в бита карта, що се отнася до гукането. Не искам да те огорчавам по никакъв начин, старче, но когато става дума за гукане, трябва твърдо и решително да ти откажа.
Господин Бенам стана и погледна часовника си.
— Налага се да тръгвам — каза тъжно той. — Трябвала се върна в Ню Йорк и да докладвам. Ще им кажа, че самият аз не съм успял да направя нищо, но съм оставил нещата в добри ръце. Знам, че ще направиш всичко, което зависи от теб.
— Мисля, че ти обясних! — запротестира Арчи.
— Помисли си — сериозно произнесе господин Бенам — колко много зависи от това. Другите актьори. Хората от масовката, които ще останат без работа. Аз… но не! Може би трябва съвсем бегло да се спреш, или пък изобщо да не споменаваш за участието ми в този случай. Е, ти знаеш как да се справиш. Чувствам, че мога да оставя това на теб. Подсили краските! Довиждане, старче, и хиляди благодарности. Можеш да разчиташ на мен при подобен случай.
Той се запъти към вратата, като остави след себе си онемелия Арчи. На средата на пътя господин Бенам се обърна и се върна.
— А между другото — каза той — обядът ми. Кажи да го впишат в сметката ти. Нямам време да се разплатя. Довиждане!
13
Помощ за Пърси
През целия дълъг следобед Арчи упорито бъхтеше глава над философския проблем колко бързо и неочаквано лазурното синьо небе на Живота може да се отрупа с буреносни облаци и как човек, който си въобразява, че е стъпил здраво на земята, ненадейно може да се озове затънал до кръста в подвижните пясъци. Той си спомни с горчивина, която обикновено съпътства подобни спомени, че сутринта беше станал от леглото в безгрижно и щастливо настроение, което дори мисълта, че Люсил известно време ще бъде далеч от него, не беше в състояние да помрачи. Беше си тананикал в банята. Да, беше чуруликал като някое проклето канарче. А сега…
Има хора, които на часа биха пропъдили от ума си мисълта за злополучната история на господин Джон Бенам под предлог, че не ги засяга по никакъв начин, но Арчи не беше замесен от такова твърдо тесто, фактът, че с нищо не беше задължен на господин Бенам, който беше просто един приятен събеседник, с когото бяха обядвали няколко пъти в Ню Йорк, нямаше никакво значение за него. Мисълта, че неговият ближен е изпаднал в беда, не му даваше покой. От друга страна, какво би могъл да направи? Да потърси госпожица Силвъртън и да се застъпи пред нея — дори и без да й погука — означаваше между тях да се установят някакви отношения на близост, които, подсказваше инстинктът му, биха могли да обагрят поведението й след завръщането на Люсил точно с онзи нюанс на старо приятелство, който прави нещата толкова неприятни.
Цялото му същество се бунтуваше при мисълта, че госпожица Силвъртън, подобно на всички жени с нейния артистичен темперамент, е склонна да превърне и най-безобидния намек в обвързващо признание. Ето защо, когато на път към трапезарията Арчи я срещна във фоайето и тя със сияйна усмивка го уведоми, че окото вече не я боли, той се отдръпна като подплашен прериен мустанг, отказа се от намерението си да се наслади на вечерното меню в едно и също помещение с това дружелюбно създание и се отправи към пушалнята, където трябваше да се задоволи със сандвичи и кафе.
След като уби криво-ляво времето до единадесет часа, Арчи пое към стаята си, за да си легне.
Стаята, която управата беше предоставила на него и Люсил, се намираше на втория етаж През деня слънцето приятно я огряваше, а през нощта прохладният въздух се изпълваше с уханието на боровете. Досега Арчи винаги с удоволствие беше изпушвал последната за деня цигара на балкона, който гледаше към гората, но тази вечер беше толкова потиснат, че се приготви да си ляга веднага щом затвори вратата.