Първата му мисъл, когато дори след повторен внимателен оглед не успя да открие нощната си одежда в гардероба, беше, че това просто е поредният противен номер, спретнат му от Съдбата в дни като днешния, когато всичко върви накриво. Арчи раздразнено огледа гардероба за трети път. Навсякъде по закачалките висяха различни дрехи на Люсил, но от любимата му пижама нямаше и следа. Арчи тъкмо изруга тихичко, докато се готвеше да прерови едно по едно нещата, за да намери липсващото си имущество, когато нещо в гардероба привлече погледа му и за момент го смути.
Той можеше да се закълне, че Люсил не притежава бледолилав пеньоар. Та нали самата тя много пъти се беше изказвала с неприязън за лилавия цвят. Той вдигна вежди озадачено и в този момент откъм прозореца се разнесе леко покашляне.
Арчи рязко се обърна и огледа стаята също тъй внимателно, както беше огледал гардероба. Но инспекцията даде отрицателен резултат. Прозорецът, който гледаше към балкона, зееше широко отворен. А на балкона очевидно нямаше никой.
— У-р-р-ф!
Този път не беше възможно да греши. Кашлицата се беше разнесла някъде съвсем близо до прозореца.
Арчи усети как кожата на тила му под ниско подстриганата коса настръхва като на току-що оскубана мисирка. Цялата тази история започваше да му опъва здраво нервите. Докато напредваше тихо и предпазливо на пръсти към прозореца, в ума му изплуваха стари разкази за призраци, които беше чел в по-безгрижни моменти пред весело пламтящия в камината огън и в изпълнена със светлина стая. Той изпитваше усещането — съвсем същото усещане като хората, за които ставаше дума в тези разкази — че не е сам.
И наистина не беше. Свит в една кошница зад креслото, с облегната на ръба муцуна, лежеше великолепен булдог.
— У-р-р-ф! — изръмжа булдогът.
— Господи! — смаяно възкликна Арчи.
Последва дълга пауза, през която булдогът огледа внимателно Арчи, а Арчи огледа внимателно булдога.
По принцип Арчи беше фен на кучешкия род. Колкото и да бързаше, той винаги намираше време да спре и да се порадва на някое срещнато по улицата четириного. Щом попаднеше в чужд дом, първата му работа беше да събере около себе си кучешката популация, да я претърколи по гръб или по гърбове и да започне да я гъделичка по ребрата. Като момче най-голямата му амбиция беше да стане ветеринарен лекар и въпреки че животът го беше прилъгал да поеме по друг път, той знаеше всичко за кучетата, за техните особености, за поведението и навиците им, за това как да ги лекува, когато са болни и как да се отнася с тях, когато са здрави. Накратко, той обичаше кучетата и ако срещата им беше станала при по-щастливи обстоятелства, той несъмнено щеше да установи отлични отношения с този булдог в рамките на не повече от минута. Но в сегашната ситуация Арчи се въздържа от приятелските жестове и продължи да го гледа с няма почуда.
И в този момент пред погледа му, който се беше отклонил встрани, се изпречиха следните предмети: пухкав розов халат, преметнат върху облегалката на един стол, напълно непознат куфар, а върху бюрото снимка в сребърна рамка на някакъв здравеняк във вечерно облекло, когото никога в живота си не беше виждал.
Много е писано за чувствата на блудния син, който, завръщайки се в дома на своето детство, го намира променен до неузнаваемост. Поетите обаче са пренебрегнали темата — при това, много по-благодатна поради гъстата й наситеност с болезнени емоции — за човека, който се качва в своята стая в хотела и открива, че е пълна с чужди халати, снимки на мъжаги и непознати псета.
Булдог! Сърцето на Арчи направи скок встрани, скок нагоре с финт, две салто морталета и замря във финален стоеж Страховитата истина, която бавно си пробиваше път през бетонираното му съзнание най-сетне беше проникнала до главния център. Той не само се беше озовал в стаята на друг човек, но този друг беше жена! Арчи се намираше в стаята на госпожица Вера Силвъртън.
Обяснението на причината засега убягваше на Арчи. Той беше готов да заложи и последният цент, който би успял да вземе на заем от тъста си, че не е сбъркал номера над вратата. И въпреки всичко стаята, в която се намираше, беше обитавана от госпожица Силвъртън. И макар че в момента способността му да разсъждава не беше на обичайната висота, беше му останал достатъчно здрав разум, който го приканваше да се оттегли.