Арчи се втурна към вратата, но в този момент някой натисна дръжката.
Мъглата на объркването, спуснала се върху разсъдъка на Арчи, се разсея с шеметна скорост. Мислите му запрепускаха стотици пъти по-бързо в сравнение с присъщия им ленив темп. По едно щастливо стечение на обстоятелствата той се намираше само на ръка разстояние от ключа на лампата. Арчи го натисна със светкавична бързина и стаята потъна в мрак. После, като се хвърли безшумно на пода, той пропълзя под леглото. Глухият шум от сблъсъка на главата му с някакво твърдо препятствие, което изглежда беше напречна греда или опора, освен ако не беше поставено там от производителя като лоша шега за неканени под леглата гости, съвпадна с проскърцването на отварящата се врата. След това някой запали лампата и булдогът в ъгъла приветствено изръмжа.
— Как е скъпоценното ангелче на мама?
Като заключи съвсем правилно, че въпросът не е отправен към него и че доброто възпитание в случая не го задължава да отговори, Арчи притисна буза към дъските на пода и продължи да мълчи. Въпросът не беше повторен, но от другия край на стаята се разнесе звук от потупване на човешка ръка в кучешки гръб.
— Какво, помисли си, че маминка е умряла и повече няма да дойде?
Пленителната картина, които тези думи извикаха във въображението му, изпълниха Арчи с болезнен копнеж по неосъществими мечти. Положението, в което се намираше, беше мъчително както във физическо, така и в психическо отношение. Лежеше проснат под чуждо легло върху най-твърдия дъсчен под, който някога е имал за ложе. Освен това беше принуден да направи неприятното откритие, че камериерките в хотел „Ермитажа“ имат навика да използват пространството под леглата като хранилище за цялото количество прах, което измитат от килимите, и голяма част от което в момента беше започнало да прониква в носа и устата му. Двете неща, които Арчи с най-голямо удоволствие би направил в момента, бяха първо да убие госпожица Силвъртън — ако е възможно по най-мъчителен начин — и после да прекара остатъка от живота си в кихане.
След известно време, сторило се на Арчи като половин столетие, той долови звук от отваряне на чекмедже и този факт му се стори обещаващ. Като семеен мъж с дълъг стаж, той заключи, че това означава прибиране на фуркети. Сигурно в този момент дяволската жена се оглеждаше в огледалото с разпусната коса. После щеше да я разреше, а след това да започне да я навива около пръстите си. Да кажем, че това щеше да продължи десетина минути. А след това? Господи! Тази жена щеше да си легне и да угаси лампата, и той, след като изчака известно време, докато тя заспи, щеше да изпълзи изпод леглото и да се изниже. При положение, че до тогава щяха да изминат най-малко четиридесет и пет минути…
— Излизай!
Арчи настръхна. За миг изпита плаха надежда, че тази реплика, както нейните посестрими преди това, би могла да бъде отправена към кучето.
— Излизай изпод леглото! — произнесе строг глас. — И внимавай! Имам пистолет!
— Вижте сега, право да ви кажа — започна Арчи предразполагащо, като се измъкна от скривалището си и се усмихна толкова подкупващо, колкото може да се усмихва човек, току-що цепнал главата си в крака на легло — предполагам, че всичко това ви изглежда доста странно, ала…
— Господи! — възкликна госпожица Силвъртън.
На Арчи се стори, че дамата правилно е схванала думите му и коментарът на ситуацията е изключително точен.
— Какво правите в стаята ми?
— Е, като стана дума за това… не бих го споменал, ако сама не бяхте засегнали тази тема… какво правите вие в моята?
— Вашата?
— Ами, очевидно някой някъде е направил грешка, но това е стаята, в която снощи спах — сподели спомени от близкото минало Арчи.
— Но администраторът ми каза, че ви е попитал дали ще имате нещо против да ми я отстъпите, а вие сте отговорили, че не възразявате. Идвам тук всяко лято, когато нямам ангажимент и винаги ме настаняват в тази стая.
— Боже мой! Сега си спомням. Момчето наистина спомена нещо за стаята, но аз се бях замислил и не му обърнах внимание. Значи това е казал, така ли?
Госпожица Силвъртън беше свъсила вежди. Ако някой филмов режисьор погледнеше лицето й в момента, щеше да остане с впечатление, че по него е изписано разочарование.
— Защо все ми върви накриво в този проклет свят? — със съжаление заяви тя. — Когато зърнах крака ви да се подава изпод леглото, си помислих, че всичко е готово за един чудесен рекламен материал. Бих могла да затворя очи и да си представя историята във вестниците. На първа страница, със снимки: „Смела актриса залавя крадец“. Дявол да го вземе!