— Хайде де!
— Не се шегувам!
— Слушай, душице — каза спокойно Арчи, — неотдавна, по време на войната, един куп хора във Франция непрекъснато в продължение на пет години всеки Божи ден гърмяха по мен с пушкала като ей това тук, а аз все още съм си жив и здрав, нали така! Искам да кажа, ако трябва да избирам дали да остана тук и местните полицаи да ме заловят във вашата стая, след което проклетата история да гръмне във вестниците, да се изложа на какви ли не неприятности и съпругата ми да помисли, че имам вземане-даване с вас, та казвам, ако трябва да избирам…
— Поемете си дъх и започнете отново! — прекъсна речта му госпожица Силвъртън.
— Ами, просто искам да кажа, че предпочитам да рискувам да получа куршум в старата кратуна, отколкото да участвам във вашия скеч. Така че стреляйте и наслука!
Госпожица Силвъртън свали пистолета, свлече се в креслото и се разплака.
— Мисля, че вие сте най-противният мъж, когото съм срещала! — изхлипа тя. — Много добре знаете, че от гърмежа щях да припадна.
— В такъв случай — с облекчение произнесе Арчи, — довиждане, всичко най-хубаво, чао, оревоар и ариведерчи! — Аз се измитам!
— Разбира се! — енергично извика госпожица Силвъртън, съвземайки се с удивителна бързина от припадъка си. — Разбира се, ще се изметете! Мислите си, че щом не умея да стрелям с пистолет, аз съм безпомощна. Почакайте! Пърси!
— Аз не се казвам Пърси.
— Никога не съм твърдяла това. Пърси! Пърси! Ела при маминка!
Иззад креслото се разнесе скърцане и шумолене. Едно тежко тяло се просна на килима. Като се влачеше така, сякаш от съня ставите му се бяха схванали, и дишаше хрипливо през чипия си нос, до тях допълзя великолепният булдог. Извън кошницата той изглеждаше още по-внушителен.
— Пази го, Пърси! Добро куче, пази го! О, небеса! Какво му става?
И с тези думи войнствената до преди миг дама, надавайки сподавен страдалчески стон, се хвърли на пода до животното.
Пърси очевидно не беше във форма. Той сякаш съвсем не можеше да помръдне крайниците си. Гърбът му беше странно извит и когато господарката му го докосна, той нададе жаловит вой.
— Пърси! О, какво му стана? Носът му пари!
Сега беше моментът, когато сред вражеските редици бяха настанали смут и паника, Арчи да напусне тихомълком полесражението. Но той никога, още от онзи ден, когато единадесетгодишен беше носил един голям, мокър и кален териер с възпалена лапа цели три мили и го беше положил върху най-хубавия диван в хола на майка си, не би могъл да обърне гръб при гледката на болно куче.
— Май му е зле, а?
— Той умира! О, той умира! Да не би това да е куча чума? Той никога не е боледувал от куча чума.
Арчи огледа страдалеца със сериозния поглед на специалист и поклати глава.
— Не е — заключи той. — Чумавите кучета издават гъргорещ звук.
— Но той издава гъргорещ звук!
— Не, той издава гъгнещ звук. Има голяма разлика между гъргорене и гъгнене. Не е едно и също, в никакъв случай. Искам да кажа, когато гъргорят — гъргорят, когато гъгнат — гъгнат. По това може да се познае. Ако питате мен — той прокара ръка по гърба на кучето — Пърси отново изквича, — знам какво му е.
— Един грубиян го ритна по време на репетиция. Мислите ли, че има вътрешно увреждане?
— Ревматизъм е — каза Арчи. — Добрият стар ревматизъм. Това е проблемът.
— Сигурен ли сте?
— Абсолютно!
— Но какво да направя?
— Изкъпете го с гореща вода, поглезете го и го подсушете добре. Той ще се наспи хубаво и ще му мине. После, още утре сутрин, му дайте натриев салицилат.
— В никакъв случай не мога да запомня това.
— Аз ще ви го напиша. Трябва да му давате между десет и двадесет грана три пъти дневно, разтворени в тридесет грама вода. И го разтрийте с подходящ за целта мехлем.
— И той няма да умре?
— Да умре! Той ще доживее до вашите години! Искам да кажа…
— Ще ви разцелувам! — развълнувано заяви госпожица Силвъртън.
Арчи отстъпи назад като подплашен кон.
— Не, не, в никакъв случай! Няма нужда от такова нещо, наистина!
— Вие сте сладур!
— Да. Искам да кажа, не. Не, в никакъв случай!
— Не знам какво да кажа! Какво да кажа?
— Лека нощ — подсказа й Арчи.
— Ще ми се да можех да направя нещо за вас! Ако не бяхте тук, сигурно щях да се побъркам от тревога!
В този момент на Арчи му хрумна страхотна идея.
— Наистина ли искате да направите нещо за мен?
— Само кажете какво!
— Тогава искам като истинска сладка душица утре незабавно да се върнете в Ню Йорк и да продължите вашите репетиции.
Госпожица Силвъртън поклати глава.
— Не мога да направя това.