Бижутерът, възпълен и любезен мъж, се облегна на щанда, като нежно въртеше из пръстите си гривната, която беше извадил от синьото й плюшено гнездо. Арчи, облегнат от другата страна на щанда, внимателно огледа гривната, като съжаляваше, че не е достатъчно сведущ по ювелирните въпроси, защото в съзнанието му гнездеше една мисъл, че търговецът се опитва да го измами. Седнал на един стол до него, Реджи ван Тюйл, полузаспал както винаги, унило се прозя. Той беше позволил на Арчи да го домъкне в този магазин и сега му се искаше последният да купи нещо и да си тръгнат. Всяко по-продължително съсредоточаване изтощаваше Реджи.
— Ето това — мазно каза бижутерът — мога да ви предложа само за осемстотин и петдесет долара.
— Вземай я! — промърмори господин ван Тюйл.
Бижутерът го изгледа одобрително. Този човек му допадаше. Много му допадаше. Но Арчи изглеждаше изпълнен със съмнения. За Реджи не беше никакъв проблем така безгрижно да му каже да я вземе. Реджи беше проклет милионер и несъмнено купуваше гривни на кило или на едро, или на каквото там беше. Неговото собствено положение обаче беше съвсем различно.
— Осемстотин и петдесет долара! — колебливо произнесе Арчи.
— Струва си парите — промърмори Реджи ван Тюйл.
— Струва дори повече — внимателно го поправи бижутерът. — Мога да ви уверя, че по-добра цена няма да ви предложат никъде другаде по Пето Авеню.
— Така ли? — попита Арчи. Той взе гривната и замислено я повъртя в ръцете си. — Е, скъпи мой стар бижутере, човек, дори двама, както е в случая, не може да си изкриви душата, което си е право, право си е, нали така! — Той се намръщи. — О, добре, много добре! Странно обаче, колко много си падат жените по тия дреболии, а? Искам да кажа, не разбирам какво толкова намират в тях. Камъни и прочие. И все пак, фактът си е факт!
— Точно така е — заяви бижутерът — както казвате, сър.
— Да, така е!
— Да, така е — потвърди бижутерът — за щастие на хората от моя бранш. Сега ли ще я вземете, сър?
Арчи се замисли.
— Не. Не, няма да я взема сега. Работата е там, знаете, че жена ми се връща от провинцията довечера, а рожденият й ден е утре. Гривната е за нея, но ако довечера тя я изрови от тайника, където ще я скрия, това донякъде ще развали изненадата. Искам да кажа, тя не знае, че се каня да й я подаря и прочие.
— Освен това — намеси се Реджи, който беше започнал да проявява известно оживление, след като досадният делови разговор вече беше приключил — следобед ще ходим на бейзболния мач. Могат да ти пребъркат джобовете, приятелю. Да, по-добре да ти я изпратят.
— Къде да я изпратя, сър?
— А? О, изстреляйте я до госпожа Арчибалд Мофам в хотел „Космополис“. Но не днес, нали се разбрахме. Пратете я утре рано сутринта.
След като приключи успешно сделката, бижутерът изостави деловите маниери и се разприказва.
— Значи отивате на бейзболния мач? Срещата сигурно ще бъде оспорвана.
Реджи ван Тюйл, вече — по собствените му разбирания — съвсем буден, се засегна от тази забележка.
— Ни най-малко! — решително заяви той. — В никакъв случай оспорвана! Не може да се нарече оспорвана! Просто една разходка за „Пиратите“.
Думите на Реджи дълбоко засегнаха Арчи. Има нещо в бейзбола, което разпалва ентусиазъм и дух на фанатична подкрепа у хора, за които човек никога не би предположил, че са способни на подобни чувства. Почти невъзможно е някой да живее в Америка и да не бъде обладан от тази игра — Арчи отдавна беше станал един от най-горещите й привърженици. Той беше възторжен почитател на „Гигантите“ и единственият му повод за оплакване по отношение на Реджи, който във всяко друго отношение беше достоен за уважение млад човек, беше, че последният, чийто пари бяха излети в стоманолеярните заводи на този град, изпитваше неоправдана привързаност към „Пиратите“ от Питсбърг.
— Това са абсолютни глупости! — възкликна той. — Виж какво направиха с тях „Гигантите“ вчера!
— Вчера не е днес — възрази Реджи.
— Не е, и ще бъде сто пъти по-зле — заяви Арчи. — Днес за „Гигантите“ ще хвърля Бидъл Смахнатия.
— Точно това имам пред вид. „Пиратите“ са му взели страха. Спомни си какво се случи миналия път.
Намекът изпълни благородната натура на Арчи с негодувание. Бидъл Смахнатия — наречен така от преданата и възторжена публика в резултат на проявяваните от него очевидни чудатости — беше несъмнено най-великият питчър10-левичар, с който Ню Йорк можеше да се похвали през последното десетилетие. Но върху иначе безупречната репутацията на господин Бидъл имаше едно петно. Преди пет седмици, при гостуването на „Гигантите“ в Питсбърг, той по някаква загадъчна причина от здрава, непробиваема крепост се беше превърнал в порутена развалина. Само малцина от местните привърженици, закърмени от пелени в любов към бейзбола, бяха по-безутешни по този повод от Арчи. И сега душата му се разбунтува при мисълта, че подобно нещо може отново някога да се случи.