Арчи за миг се смути. Когато се захвана с тази работа, той нямаше намерение да я превръща в смесица от лов на видри и филмов екшън. Все пак слезе от трамвая и я последва с чувството, че ситуацията се изплъзва от контрола му. Зает с тревожни мисли, Арчи не забеляза, че високият младеж, който се държеше на един ремък с него, също беше слязъл. Очите му не се отделяха от отдалечаващата се фигура на Приятелката, която, след като бързо пое по Шесто Авеню, сега подтичваше по посока на стълбището, водещо към една от спирките на надземната железница. Арчи се втурна след нея нагоре по стълбите и не след дълго се озова увиснал, както преди, на един ремък, вперил поглед във вече познатата цветна леха. На друг ремък, малко по-навътре във вагона, се поклащаше високият младеж със сивия костюм.
Влакът потегли с потракване. Един или два пъти, когато спираше, момичето сякаш не можеше да реши дали да слезе или да остане. Тя се надигаше, а после отново се отпускаше на седалката. Най-сетне цветната леха решително слезе от вагона и Арчи, който я последва, се озова в някаква част на Ню Йорк, която му беше непозната. Жителите на този район очевидно с мъка свързваха двата края не като вземаха да перат у дома чуждо пране, а като си продаваха един на друг употребявани дрехи.
Арчи погледна часовника си. Беше обядвал рано, но тъй като периодът, последвал обяда му, беше твърде наситен в емоционално отношение, сега с изненада установи, че едва минаваше два часа. Това откритие го зарадва. През оставащия до началото на мача повече от час той можеше да постигне много. Арчи забърза след момичето и го настигна точно когато то завиваше зад ъгъла в една от онези запуснати странични улички на Ню Йорк, населени главно с деца, котки, скитащи безделници и празни кутии от месни консерви.
Момичето спря и се обърна. Арчи се усмихна подкупващо.
— Слушайте, скъпо мое създание! — каза той. — Слушайте, скъпо същество, един момент!
— Така ли? — попита Приятелката.
— Извинете?
— Така ли?
Арчи усети как започва да трепери. Очите й хвърляха искри, а решително извитата до преди малко гънка на устата й се беше превърнала в идеално права алена линия. Разговорът с това момиче щеше да бъде мъчителен. То очевидно Щеше да се окаже неблагодарна публика. Дали само с думи Щеше да успее да я трогне? Все повече се налагаше мисълта, че човек трябваше да използва здрав търнокоп за тази цел.
— Ако ми отделите няколко минути от скъпоценното си време…
— Слушай! — Госпожицата приближи заплашително към него. — Вържи си една тенекиена кутия и изчезвай! Измитай се или ще извикам полиция!
Арчи се ужаси от това погрешно тълкуване на мотивите му. По лицата на едно-две деца, които играеха наблизо, и един безделник, който се опитваше да крепи стената, се изписа задоволство. Те водеха сиво съществуване и извикването на полицай беше сигурно встъпление към онези редки моменти на оживление, които в миналото му бяха придавали цвят. Безделникът сръга в ребрата друг безделник, който се припичаше на слънце, облегнат на същата стена. Децата изоставиха празната консервена кутия с която си играеха и приближиха към тях.
— Скъпа ми госпожице! — опита отново Арчи. — Вие не разбирате.
— Така ли? Знам ви аз, прилепчиви досадници!
— Не, не! Скъпо мое същество, повярвайте ми! Не бих помислил подобно нещо!
— Ще се махнеш ли или не?
Към кръга от зрители се присъединиха още единадесет деца. Безделниците наблюдаваха мълчаливо сцената като разбудени крокодили.
— Но моля ви, изслушайте ме! Аз само исках… В този момент прозвуча друг глас.
— Слушай!
Думата „Слушай!“ много по-често от всяка друга дума в американския е в състояние да изрази най-различни нюанси при произнасянето й. Тя може да прозвучи сърдечно, може да прозвучи приветливо, може да прозвучи умолително. Но имаше потенциал да прозвучи и свирепо. Това „Слушай!“, което се стовари върху тъпанчетата на Арчи толкова неочаквано, че го накара да се издигне високо във въздуха, прозвуча именно свирепо. Двамата безделника и двадесет и седемте деца, от които вече се състоеше публиката, бяха до волни от драматичния развой на представлението. За техния опитен слух то тръгваше в обещаваща посока.
Арчи се обърна. До него стоеше висок млад здравеняк със сив костюм.
— Е! — злобно изръмжа младежът и наведе обширното си, осеяно с лунички лице към Арчи. Докато отстъпваше заднешком към стената, на Арчи му се стори, че вратът на младежа е от каучук. Той сякаш се удължаваше с всеки изминал момент. Поради продължителната, макар и нежелана от Арчи близост, той съвсем точно успя да определи оттенъка на фасадната окраска на противника си като кралско червено, избледняващо по краищата до алено. Устните на нападателя се разтеглиха в неприятна гримаса, като откриха златен зъб. Край тялото му се поклащаха заплашително два юмрука в същата червендалеста гама, големи почти колкото овнешки бутове. Арчи го изгледа със засилващо се мрачно предчувствие. Има моменти в живота ни, когато, както си вървим спокойно по пътя, виждаме непознато лице, поглеждаме в непознати очи и с внезапен прилив на човешка топлота си казваме: „Ето, намерихме приятел!“. Описваният от нас случай не спадаше към тези приятни малки изненади на Живота. Единственият човек с по-заплашителен вид, когото Арчи беше виждал в живота си, беше фатмака, който го беше обучавал в първите дни на войната, преди да бъде произведен в офицерски чин.