— Благодарение на теб, старче! — сърдечно заяви Арчи.
— Не ме наричай „старче“! — изръмжа господин Брустър.
— Дадено, стари друже! — любезно отвърна Арчи.
Арчи, истински философ, понасяше стоически тази враждебност, но тя притесняваше Люсил.
— Иска ми се татко да те разбира по-добре — замислено произнесе тя, когато Арчи й предаде съдържанието на раздумката.
— Е, нали знаеш — каза Арчи, — винаги съм готов да бъда разбран и съм на разположение във всеки един момент, в който твоят стар родител пожелае да плеснем с ръце и да се прегърнем.
— Трябва да се опиташ да го накараш да те хареса — настоя Люсил.
— Но как? Усмихвам му се любезно и правя какво ли не, за да му угодя, но той твърдо отказва да се поддаде на моя чар.
— Е, ще трябва да измислим нещо. Искам той да разбере какъв ангел е скъпото ми мъжленце.
— Наистина ли? — с известно съмнение в гласа откликна Арчи.
— Разбира се, че си — беше категорична Люсил.
— Странно — каза Арчи, като отново се върна на една мисъл, която от известно време не му даваше покой, — колкото повече те гледам, толкова повече се чудя как можеш да имаш такъв баща — искам да кажа, нали разбираш, ще ми се да бях познавал майка ти, тя трябва да е била изключително привлекателна жена.
— Сигурна съм — продължи Люсил без да обръща внимание на лирическото отклонение на съпруга си, — че ако си намериш някаква работа, той ще бъде наистина доволен. Татко обича хората, които работят.
— Така ли мислиш? — недоверчиво попита Арчи. — Знаеш ли, чух го тази сутрин как скълца на ситно онова момче на рецепцията, което се бъхти като провинил се дявол от ранно утро до късна вечер, за някаква грешка в сметките. Дори и да го обича, доста майсторски скри от него този факт. Разбира се, признавам, че досега не съм се проявил като истински труженик, но най-трудното нещо е да си намериш подходяща работа. Надавам ухо тук и там, но изглежда вакантните места за интелигентни млади мъже са твърде малко.
— Е, продължавай да търсиш, скъпи. Убедена съм, че ако си намериш някаква работа, няма значение каква, татко ще се държи с теб по съвсем друг начин.
Вероятно именно примамливата перспектива да накара господин Брустър да се превръща не в ръмжащо зверилище, а в сладкопойно славейче, щом го зърне, въодушеви Арчи. Всъщност според скромното му мнение всяка дори и най-незначителна промяна в поведението на неговия тъст неизбежно ще бъде към по-добро. Една случайна среща с Джеймс Б. Уилър, художникът, в клуб „Писалка и Мастило“ подготви почвата за Великата Промяна.
На всеки гост на Ню Йорк, който умее да се харесва на околните, му се струва, че доминиращата промишленост в този град сякаш е издаването на двуседмични покани за всевъзможни клубове. От момента, в който пристигна тук, Арчи беше затрупан с тези приятни доказателства за своята популярност. Сега той беше почетен член на толкова много и различни клубове, че не му стигаше времето да се отбие във всички. На Пето Авеню се намираха модните клубове, в които го беше въвел Реджи ван Тюйл, син на домакинята му във Флорида. Имаше и клубове за бизнесмени, където го представиха по-солидни люде. Но с най-голям живец се отличаваха клубовете на Агнетата, на Играчите, на Отшелниците, клуб „Кафенето“, клуб „Писалка и Мастило“ и останалите обичайни убежища на художниците, артистите и бохемите. Точно в тях Арчи прекарваше по-голямата част от времето си и точно тук се запозна с Дж Б. Уилър, известният илюстратор.
Именно на господин Уилър по време на един приятелски обяд Арчи довери амбициите си да се превъплати в ролята на герой на една от онзи тип книги „Хващай се на работа или се махай, момко, и по-живо“.
— Търсиш си работа? — схвана най-накрая идеята господин Уилър.
— Търся си работа — потвърди Арчи.
Господин Уилър погълна в бърза последователност осем пържени картофа. Той се славеше като човек с неутолим апетит.