— Нищо ми няма — дрезгаво каза той.
— Палачинки… — продължи с назидателен тон госпожа Макол. И отново трябваше да прекъсне наставлението си след повторната конвулсия на отрочето си. — Какво ти става, Уошингтън? Започвам да се тревожа за теб.
— Нищо ми няма — увери я синът й отново.
Госпожа Макол беше загубила нишката на мисълта си. Освен това, тъй като вече беше приключила със закуската си, тя се чувстваше склонна да се отдаде на някое леко четиво. Една от тезите, свързани с проблема за храната, която тя разгорещено отстояваше, беше въпросът за четенето по време на хранене. Госпожа Макол беше на мнение, че няма начин напрежението върху очите, съчетано с напрежението върху храносмилателната система, да не се отрази пагубно върху последната. Ето защо тя беше въвела строга забрана докато закусват, сутрешният вестник да не се поглежда дори. Госпожа Макол казваше, че няма нищо по-смущаващо от това човек да започне деня с четене на вестник и последвалите събития щяха да покажат, че в определени случаи тя има право.
През цялото време докато закусваха, „Ню Йорк Кроникъл“ лежеше грижливо сгънат до нейната чиния. Сега тя го разтвори и като заяви, че ще погледне репортажа за вчерашната си лекция в клуб „Пеперуда“, насочи погледа си към първата страница с надеждата, че някой от редакторите, който взима присърце интересите на обществеността, е решил той да бъде поместен на нея.
Господин Макол, чиито очи подскачаха нагоре-надолу зад очилата, впери поглед в лицето й, когато тя започна да чете. Той винаги правеше така при подобни случаи, защото никой не знаеше по-добре от него, че спокойствието му през деня зависи до голяма степен от някой непознат репортер, когото никога не беше срещал. Ако този неизвестен индивид беше свършил работата си както трябва и по начин, подходящ за значимостта на темата, настроението на госпожа Макол през следващите дванадесет часа щеше да бъде възможно най-слънчево. Понякога обаче тези хора най-позорно претупваха работата си; а веднъж и този злощастен ден се беше запечатал неизличимо в паметта му, те изобщо не бяха поместили никакъв репортаж.
Днес, забеляза с облекчение той, всичко изглежда беше както трябва. Репортажът наистина се намираше на първата страница, чест, с която изказванията на съпругата му рядко биваха удостоявани. Освен това, като съдеше по времето, което й беше необходимо, за да го прочете, беше ясно, че репортажът е доста подробен.
— Как е, скъпа моя? — осмели се да попита той. — Доволна ли си?
— Ъ? — Госпожа Макол се усмихна замислено. — О, да, отлично. Поместили са и снимката ми. Добре е излязла.
— Чудесно! — отдъхна си господин Макол.
Изведнъж госпожа Макол изпищя пронизително и вестникът с шумолене падна от ръката й.
— Скъпа! — загрижено възкликна господин Макол.
Съпругата му беше вдигнала вестника и беше вперила в него разярен поглед. Ярка червенина беше заляла изпяло властното й лице. Дишането й беше хрипливо също като на сина й Уошингтън предишната вечер.
— Уошингтън!
Свирепият поглед, който хвърли над масата, накара младата издънка на рода Макол да замръзне на мястото си. Само долната му челюст немощно увисна.
— Уошингтън! Вярно ли е това? — ревна като ранена лъвица госпожа Макол.
Уоши затвори устата си, после отново бавно я отвори.
— Скъпа! — разтревожено извика господин Макол. — Какво има! — Очите му скокнаха над очилата и останаха там. — Какво става? Нещо не е наред ли?
— Наред ли! Прочети сам!
Господин Макол беше силно озадачен. Той не можеше да направи дори бегла догадка за причината на това избухване. Единственият сигурен факт, с който разполагаше, беше, че то изглежда имаше връзка със сина му Уошингтън, което още повече го озадачаваше.
Той погледна вестника и незабавно всичко му стана ясно. В очите му се наби заглавието:
Под него следваше лирическо изстъпление. Новината очевидно толкова беше въодушевила репортера, че той не беше успял да се ограничи само в рамките на прозата.
Дечица мои, ако не можете да блеснете със ум и сила вий във своите детски игри, ако искате през някой слънчев ден да ви изберат за президент, а другите ви смятат за кретен — не плачете, не крещете! Защото в нашто героично време да спечелиш слава не е непосилно бреме. Щом духом паднете, то насочете взор към примера на Уошингтън Макол.