Да, моля ви, вземете Уоши. Та той изглежда като истински дръвник; той не блести със ум и тъп е неговият лик; със поглед празен, лице като кален челик; уши стърчат, та се не видят. И за да привършим с тези комплименти, не струва той и трийсет цента. И все таки във свойта зала, добрата стара баба Слава от своя златен стол приветства Уошингтън Макол.
А майка му (зове се по баща мис Кора Бейтс), е жена, що често славослави здравословната храна. С жестоки думи тя охулва нас като страшна месоядна напаст. Апетитните мезета и тънките филета желае тя да смаже, да живеем с каши иска таз жена да ни накаже. Друг враг, що с ужас среща, е палачинката гореща! (Ний помним лани, беше в юли, кога тя и палачинките охули.) Уви, това не вся разкол в душата на Уошингтън Макол.
Защото вчера, туй бе преди вечеря, отидохме на премиера. Девизът на благородната надпревара бе „Кой повече палачинки в стомаха си ще вкара!“ Мъже огромни с бузи кат балони, с очи, изхвръкнали като лимони, поглъщаха ги със фургони. Персони светски от цял Уест Сайд се бяха сбрали тук да се повеселят, да видят те как Спайк О’Дауд (до вчера шампион) се бори да запази своя трон. Срещу кого? Срещу един човек съвсем неизвестен, наречен Претендентът. Ала как тъй „Неизвестен“ — той беше истински сокол, тоз ненадминат млад Макол!
Признавам честно, бих жертвал скъп душевен мир, да имам аз таланта на Омир. (Вий знаете, той „Илиада“ е написал). Ех, старият Омир борави майсторски с перото, ала слова не ни достигат да можем ний тъй издълбоко сюжета наш да хвалим нашироко. Но тази тема просто няма край! Не можем да опишем (дори и след годинки) как двамата противници поглъщат палачинки. Ще стигне мястото да кажем само, че привечер, след плюскане голямо отстъпи Спайки лют кат зъбобол титлата своя на младия талант Макол.
Сърцато бореше се шампионът наш. Притихва публиката не веднъж и дваж. Показа той голям кураж, огромна скорост и добър контрол. Омете цял куп палачинки със кайма и сол. Девиз върху щита си бе изписал шампионът: „О’Дауд може и да преяде, но нивга няма да се предаде!“ Очите му зашариха напред-назад. Колан отпусна тоз човек сърцат. Бедняк! Сал поглед бе достатъчен да видим, че като за капак, Съдбата изоставя нашия юнак. Питон да беше изпълзял, за победен от младия Макол би се признал.
Най-сетне след оспорван палачинков търкал дойде очакваният финал. С изписан на лицето срам, О’Дадуд рече: „Аз ще се предам!“ Отстъпи той и сума си народ притече се на помощ с кислород. Ала Уоши, синът на Кора Бейтс, жадуваше за още. Попитах го: „Не се ли чувстваш зле?“ „Кой, аз ли!“ — отвърна ми това момче. „Заведете ме — пое към улицата то — да хапна още на някое друго место!“ О, какъв урок за всички нас е таз прекрасна реч, що изслушахме в захлас! Не бих могъл по начин аз по-вещ да сложа край на тази епопея затуй как младият Макол получи своя палачинков ореол!
Господин Макол изчете това епическо произведение до края и погледна сина си. Първо го погледна над очилата, после през очилата, после отново над очилата, после още веднъж през очилата. В очите му се появи странно изражение. Ако такова нещо не беше невъзможно, човек би казал, че в погледа му се чете смесица от уважение, възхищение и дори благоговение.
— Но откъде са научили името ти? — най-сетне попита той.
Госпожа Макол възкликна нетърпеливо:
— Само това ли ще кажеш?
— Не, не, скъпа моя, не, разбира се. Но това ми се стори странно.
— Проклето момче — извика госпожа Макол, — нима си проявил такова безразсъдство, че да разкриеш името си?
Уошингтън се размърда притеснено. Неспособен да издържи жежкия като нагорещен ръжен поглед на майка си, той беше отишъл до прозореца и гледаше навън с гръб към тях. Но дори и тук той чувстваше двата въглена върху тила си.
— Помислих си, че няма значение — смутолеви той. — Някакъв човек с очила ме попита и аз му казах. Откъде да знам…
Обърканите му оправдания бяха прекъснати от отварянето на вратата.
— Здравейте, здравейте, здравейте! Как сте? Как сте?
На прага стоеше Арчи и се усмихваше подкупващо на семейството.
Появата на непознат човек накара мълниите в погледа на госпожа Макол да се отклонят от нещастния Уоши. Те се стовариха право между очите на Арчи и той примигна, за да запази равновесие. Вече беше започнал да съжалява, че прояви слабост и отстъпи пред настойчивата молба на Люсил да се отбие за малко при семейство Макол и да използва магнетизма на личността си с надеждата да ги убеди да прекратят съдебния спор. Арчи беше изтъкнал аргумента, че щом се налага да ги посети, това трябваше да стане след обяд, тъй като сутрин никога не беше в най-добрата си форма. Ала Люсил настоя да тръгне веднага и да приключи с тази история. Ето как се беше озовал тук.