— Да, тате?
— Колко палачинки изяде вчера?
Уоши се замисли.
— Доста.
— Колко? Двадесет.
— Повече. Загубих им броя. Доста бяха.
— И се чувстваш не по-зле от обикновено?
— Чувствам се чудесно.
Господин Макол свали очилата си и погледна гневно масата със закуската. Очите му се спряха на Диетичния хляб, на каната с ерзац кафе, на кашата, на фъстъченото масло. После, с рязко движение сграбчи покривката, дръпна я силно и цялото й съдържание с гръм и трясък се изсипа на пода.
— Линдзи!
Господин Макол посрещна погледа на съпругата си с мълчалива решителност. Ясно беше, Душата на господин Макол бе строшила робските окови и сега вееше знаме над барикадите.
— Кора! — твърдо заяви той. — Аз реших. Прекалено дълго ти позволявах да командваш нашето семейство както намериш за добре. Сега ще поема нещата в свои ръце. Първо, втръсна ми от цялата тази измишльотина за рационално хранене. Погледни Уоши! Както разбрахме, вчера това момче е погълнало някъде между няколкостотин килограма и цял тон палачинки и това му се е отразило чудесно! Чудесно! Не искам да те обиждам, Кора, но Уошингтън и аз изпихме последните си чаши с ерзац кафе! Ако искаш да продължаваш с тези глупости, твоя си работа. Но на нас с Уоши ни стига!
С властен жест той накара съпругата си да замълчи и се обърна към Арчи.
— И още нещо. Никога не ми е харесвала идеята за това дело, но ти позволих да ме убедиш. Сега обаче ще оправя нещата както аз си знам. Господин Мофам, радвам се, че се отбихте тази сутрин. Ще направя точно това, което искате. Заведете ме веднага при Дан Брустър да приключим със спора и да си стиснем ръцете.
— Да не си полудял, Линдзи?
Това беше последният опит на Кора Бейтс Макол. Господин Макол не й обърна никакво внимание. Той беше стиснал ръката на Арчи.
— Според мен, господин Мофам — каза той, — вие сте най-разумният и здравомислещ младеж, който съм срещал някога!
Арчи се изчерви смутено.
— Ужасно мило от твоя страна, старче — каза той. — Чудя се дали не би го повторил пред моя добър стар тъст? За него това ще бъде нещо ново!
23
„Коляното на мама“
Връзката на Арчи Мофам с изключително популярната балада „Коляното на Мама“ беше от такова естество, че винаги, когато се сетеше за нея, той изпитваше известна доза самодоволство. Сигурно си спомняте, че „Коляното на Мама“ се разпространи по света като някаква епидемия. Старейшините на шотландските кланове я тананикаха на път към черквата, а канибалите в джунглите на Борнео я припяваха на своите отрочета. Тя пожъна небивал успех дори сред Болшевиките. Само в Съединените Щати бяха продадени три милиона нейни копия. За човек, който не е постигнал нищо кой знае колко велико в живота си, връзката с подобна песен беше удобен случай да си позаглади самочувствието. И въпреки че имаше моменти, когато Арчи се чувстваше така, сякаш беше човек, пробил неволно дупка в язовирната стена на едно от по-големите водохранилища, той всъщност никога не съжали, че има дял в популяризирането на тази балада.
Сега ни се струва почти странно, като си помислим, че е имало време, когато нито един човек на света не би могъл да се похвали, че е чувал „Коляното на Мама“. Самият Арчи я чу за пръв път един следобед, няколко седмици след епизода с Уоши, в апартамента си в хотел „Космополис“, където укрепваше приятелството си с помощта на цигари и сладки приказки с Уилсън Хаймак, с когото се беше запознал в околностите на Армантиер по време на войната.
— С какво се занимаваш сега? — попита Уилсън Хаймак.
— Аз ли? — отговори Арчи. — Е, всъщност би могло да се каже, че в момента в дейността ми е настъпило нещо от сорта на временно затишие. Но моят добър стар тъст тича насам-натам и строи нов хотел малко по-надолу в центъра, и планът е, когато го завърши, да стана управител там. От това, което видях тук, работата не е сложна и мисля, че ще се справя отлично. А ти с какво си запълваш времето?
— Работя в кантората на чичо ми, дявол да го вземе!
— Започваш от най-долното стъпало и изучаваш бизнеса и прочие? Това несъмнено е благородно начинание, но трябва да кажа, че ако бях на твое място, това определено щеше да ми бръкне в здравето.
— Бърка ми и още как! — каза Уилсън Хаймак. — Все едно ми изгребват вътрешностите с черпак. Аз искам да бъда композитор.
— Композитор?
Бих могъл да се досетя, мислено отбеляза Арчи. Момъкът определено имаше доста артистичен вид. Носеше папийонка и прочие неща от този род. Панталоните му бяха безформено издути на колената, а косата му, която по време на войната беше остригана до корен, падаше над ушите му в пищен безпорядък.