Гафовете на Арчи

— Слушай! Искаш ли да чуеш най-доброто нещо, което някога съм писал?

— Несъмнено! — любезно отговори Арчи. — Давай, старче!

— Освен музиката, аз написах и текста — каза Уилсън Хаймак, който вече беше седнал пред пианото. — Има най-страхотното заглавие, което някога си чувал. Истинска бомба! Казва се „Далече е коляното на мама“. Как ти звучи? Не е зле, а?

Арчи скептично пусна едно клъбце дим.

— Не е ли малко изтъркано?

— Изтъркано? Какво искаш да кажеш с това „изтъркано“? Винаги има място за още една песен във възхвала на майката.

— О, тя е във възхвала на майката? — Лицето на Арчи се проясни. — Аз пък си помислих, че това е намек за късите по-ли. Е, разбира се, това е съвсем друго нещо. В такъв случай, не виждам причина защо да не звучи мъдро и прочувствено, което още повече ще засили интереса към песента Хайде да я чуем.

Уилсън Хаймак поизрови, доколкото можа с една ръка, очите от надвисналата над тях грива, изкашля се лекичко, впери мечтателен поглед в снимката на тъста на Арчи, господин Даниъл Брустър, поставена върху пианото, изсвири встъплението и запя с немощен, писклив композиторски глас. Всички композитори пеят по един и същи начин и човек трябва да ги чуе, за да повярва.

В безлунна нощ злочест младеж по Бродуей вървеше,
Без пукнат грош във джоба свой, той гладен вече беше.

— Не му върви на човека! — съчувствено промърмори Арчи.

И в този час си спомни той за родния си дом,
копнеж изпълни го при спомена за радостното детство.

— Браво на него! — одобрително каза Арчи. — Този момък започва да ми харесва!

— Не ме прекъсвай!

— О, дадено! Увлякох се и прочие!

Погледна той града, тъй пъстър, лекомислен,
Въздъхна уморено и тихичко си рече:
Далече е, далече, коляното на мама,
коляното на мама,
коляното на мама.
Далече е, далече, коляното на мама,
където си седях и радостно бърборех
със плюшено мече и влакче във ръце.
О, тези детски дни във Тенеси,
И днес мечтая си за тях!
Ще се завърна аз,
Повярвайте ми, о!
Ще се завърна,
(Наистина ще го направя!)
Ще се кача на влака в седем
Към старата ни къща ще поема,
Ще се завърна при коляното на мама!

Гласът на Уилсън Хаймак секна при последния висок тон, който беше непосилен за възможностите му. Той се обърна със скромно покашляне.

— Е, предполагам, че усети силата й!

— Усетих, старче, усетих!

— Какво ще кажеш, страхотна ли е или не?

— Има всички белези на сто кила тротил — призна Арчи. — Разбира се…

— Разбира се, някой трябва да я изпее.

— Точно това се канех да предложа.

— Трябва да я изпее някоя жена. Жена, която трябва да вземе този последен висок тон като на шега. Целият припев се гради на него. Трябва ти Тетрацини20 или някоя друга, която просто ще качи този тон на покрива и ще го задържи, докато портиерът обиколи стаите и заключи зданието за през нощта.

— Трябва да купя едно копие за съпругата ми. Къде мога да намеря тази песен?

— Не можеш да я намериш! Тя не е издадена. Писането на музика е дяволски неблагодарна работа! — Уилсън Хаймак изсумтя свирепо. Очевидно беше, че човекът излива чувства, трупали се дълго време в душата му. — Напишеш най-хубавото нещо от маса години насам и тръгваш да търсиш кой да го издаде. Навсякъде ти казват, че си гений, а после тикат песента в някое чекмедже и забравят за нея.

Арчи запали нова цигара.

— Аз не разбирам твърде много от тези неща, старче — каза той, — но защо не я занесеш направо на някой издател? Всъщност, ако това може да ти бъде от полза, тъкмо онзи ден си говорих с един музикален издател. Една птица на име Блументал. Той обядваше тук с мой приятел и доста се сближихме. Какво ще кажеш да те заведа утре в кантората му и да му я изсвириш?

— Не, благодаря. Много съм ти задължен, но не възнамерявам да свиря тази мелодия в кантората на нито един издател, като знам, че бандата му наемници от Тин Пан Али21 слуша през ключалката и записва нотите. Ще трябва да почакам, докато намеря някой да я изпее. Е, трябва да тръгвам. Радвам се, че отново те видях. Рано или късно ще те заведа да чуеш как някоя певица взима този висок тон така, че гръбнакът ти сам ще се навърже на възли и ще се омотае около врата ти.

— Ще броя дните — любезно каза Арчи. — Чао, чао!

Вратата едва се беше затворила зад композитора, когато отново се отвори и в стаята влезе Люсил.

— Здравей, светлина за душата ми! — каза Арчи, като стана и грабна съпругата си в законна прегръдка. — Къде беше цял следобед? Толкова време те чаках. Исках да те запозная…

20

Луиза Тетрацини (1871–1940) — италианска певица, колоратурен сопран, особено известна със способността си да пее високи то-нови и стакато пасажи, бел.пр.

21

Нюйоркската Тин Пан Али получава името си от композитора-издател Хари фон Тилцер, заради специфичния „тенекиен“ тон на пианото му. Там се намират канторите на много композитори и музикални издатели, бел.пр.