— Познавам Карл Стейнбърг. Всъщност, мислех си да му пиша за Спектейша.
— Ти наистина ли си сигурен, че това е нейното име? — каза Арчи, като в гласа му все още се долавяше недоверие. — О, добре, предполагам, че сама ти го е казала, а без съмнение тя знае най-добре. Така ще бъде чудесно! Привикваш приятеля си и го държиш на масата до края, ако трябва и с белезници. Люсил, красивата гледка на небосклона хей там, и аз ще бъдем на друга маса и ще домакинстваме на Макси Блументал.
— Кой, за Бога, е Макси Блументал? — попита Люсил.
— Един от моите приятели от детство. Музикален издател. Ще го поканя да дойде и ще сме готови. След представлението госпожица… — Арчи потрепери — госпожица Спектейша Хаскисън ще бъде ангажирана за четириседмично турне, а добрият стар Блументал ще се заеме да уреди всичко необходимо за издаването на песента. Два заека, както казах преди, с един куршум! Какво ще кажете?
— Няма грешка! — заяви Бил.
— Разбира се — каза Арчи — аз не те насилвам. Просто предлагам. Ако имаш пред вид нещо по-добро, действай!
— Планът е страхотен! — възкликна Бил.
— Планът е абсурден! — каза Люсил.
— Моя скъпа стара другарко в радости и скърби — каза засегнат Арчи, — не възразяваме срещу критиката, но това е направо обида. Какви, според теб, трудности ще срещнем?
— Ръководителят на оркестъра ще се изплаши и няма да се съгласи да го направи.
— Десет долара, осигурени от нашия Уилям… подай ги насам, Бил… ще прогонят страховете му.
— А татко със сигурност ще научи.
— Страхувам ли се от татко? — извика Арчи. — Да, разбира се, страхувам се! — добави той след моментен размисъл. — Но не виждам как би могъл да научи.
— Разбира се, че няма как — категорично заяви Бил. — Уреди го колкото може по-скоро, Арчи. Това е заповед на доктора.
24
Господин Конъли се разчувства
Ресторантът на хотел „Космополис“ е благопристойно място. Осветлението е артистично приглушено, а автентичните старинни гоблени по стените с тяхното средновековно спокойствие сякаш обезсърчават всякакви опити за невъздържано веселие. Тихо пристъпващи сервитьори сноват напред-назад по дебели скъпи килими под звуците на музиката от оркестъра, чийто репертоар не включва нито една от модерните и шумни джазови пиеси. На Арчи, който през последните няколко дни имаше привилегията да слуша как госпожица Хаскисън репетира, му се струваше, че заведението е притихнало в очакване като океана преди да се разрази поредния циклон. Както Люсил беше отбелязала, гласът на госпожица Хаскисън беше силен. Той беше мощен орган и нямаше никакво съмнение, че щеше безславно да прогони отшелническото спокойствие от главния салон на „Космополис“. Арчи усети как почти несъзнателно напряга мускули и стаява дъх, както беше правил във Франция при наближаването на часа за атака в очакване на тътена на първия артилерийски залп. Той слушаше с половин ухо думите на господин Блументал.
Музикалният издател говореше разпалено по темата за работната ръка. Неотдавнашната стачка на печатарите беше нанесла дълбока рана в душата на господин Блументал. Работниците, по негово мнение, бързо щяха да доведат тази богоизбрана страна до разруха. Междувременно той успя на два пъти да прекатури чашата си с разпалените си жестове. Господин Блументал беше енергичен оратор, който си служеше еднакво добре и с лявата, и с дясната ръка.
— Колкото повече им дава човек, толкова повече искат! — оплака се той. — Не може да им се угоди! И така е не само в моя бизнес. Ето, вашият баща, госпожо Мофам!
— Господи! Къде? — възкликна стреснато Арчи.
— Искам да кажа, да вземем например случая с вашия баща. Той полага всички усилия, за да завърши строителството на новия хотел и какво, в края на краищата, става? Уволнява някакъв човек, който не си гледал работата, и Конъли обявява стачка. И работата по сградата спира до уреждането на проблема. Не е честно!
— Така е — съгласи се Люсил. — Четох за това във вестника тази сутрин.
— Този човек Конъли е костелив орех. Можете да си помислите, че след като е приятел на баща ви, ще…
— Не знаех, че са приятели.
— Приятели са от години. Но каква полза! Все едно, мъжете започват да стачкуват. Не е честно! Казвах, че не е честно — повтори господин Блументал специално за Арчи, защото беше човек, който обичаше всички присъстващи да го слушат.
Арчи нито потвърди, нито се противопостави на обобщението. Той беше изпаднал във временна немота и глухота, защото само преди миг погледът му се беше натъкнал на двама мъже, които току-що бяха влезли в ресторанта. Единият беше едър, пълен човек с квадратно лице, чиято личност внушаваше респект. Другият беше господин Даниъл Брустър.