Господин Блументал проследи погледа му.
— Виж ти, Конъли пристига!
— Татко! — ахна Люсил.
Очите й срещнаха тези на Арчи. Арчи припряно отпи глътка вода с лед.
— Това — промърмори той — проваля плановете ни!
— Арчи, ти трябва да направиш нещо!
— Знам! Но какво?
— Някакъв проблем ли има? — попита озадаченият господин Блументал.
— Иди на масата им и поприказвай с тях — излезе с предложение Люсил.
— Аз! — Арчи потръпна. — Не, слушай, наистина не мога, стара приятелко!
— Изведи ги оттук!
— Какво искаш да кажеш?
— Знам как! — възкликна Люсил, осенена от внезапна мисъл. — Татко обеща ти да бъдеш управител на новия хотел, когато го построи. Е, в такъв случай стачката те засяга не по-малко от тях. Имаш пълно право да попиташ как стоят нещата. Иди и ги покани да вечеряте в нашия апартамент, където можете да поговорите спокойно. Кажи, че горе няма да ги притеснява… музиката.
Докато Арчи трепереше, изпълнен с колебание като състезател по воден скок, застанал в края на трамплина, който се опитва да събере необходимата смелост, за да се хвърли във водните дълбини, до масата, където бяха седнали господата Брустър и Конъли, приближи един пиколо. Той каза нещо тихо на ухото на господин Брустър и като стана, собственикът на „Космополис“ излезе от салона след него.
— Бързо! Ето го твоя шанс! — нетърпеливо каза Люсил. — Извикаха татко на телефона. Побързай!
Арчи отпи още една глътка вода с лед с надеждата да укроти своите тресящи се крайници, придърпа надолу жилетката си, оправи вратовръзката си, след което с изражението на римски гладиатор, който излиза на арената, тръгна през салона. Люсил се обърна, за да прави компания на объркания музикален издател.
Колкото повече Арчи се приближаваше към господин Алойзиъс Конъли, толкова по-малко му харесваше неговия вид. Дори от разстояние работническият лидер му се беше сторил страшен. Погледнат отблизо, той изглеждаше още по-отблъскващ. Лицето му имаше вид на изсечено от гранит, а очите му, в които се блъснаха очите на Арчи, когато последният се опита да се усмихне подкупващо, докато придърпваше един стол и сядаше на масата, останаха студени като буци лед. Господин Конъли създаваше впечатлението, че е добре човек да го има на своя страна по време на сбиване на кейовете или в някое поселище на дървосекачи, но определено не предразполагаше към дружеско общуване.
— Здрасти, здрасти, здрасти! — каза Арчи.
— Кой, по дяволите — изръмжа господин Конъли, — си ти?
— Казвам се Арчибалд Мофам.
— Аз нямам вина за това.
— Зет съм на добрия стар Брустър.
— Радвам се да се запознаем.
— Аз се радвам да се запозная с вас — заяви великодушно Арчи.
— Добре, довиждане! — каза господин Конъли.
— Ъ?
— Бягай да продаваш вестници. Тъстът ти и аз имаме делови разговор.
— Да, знам.
— Личен — добави господин Конъли.
— О, аз, знаете, също съм в играта. Ще бъда управител на новия хотел.
— Ти!
— Абсолютно!
— Така значи! — неопределено промърмори господин Конъли.
Арчи, доволен от лекотата, с която бяха потръгнали работите, се наведе фамилиарно към него.
— Слушайте! Няма никакъв смисъл, разбирате ли! Абсолютно никакъв! В никакъв случай! Не, не, не виждам никакъв смисъл! Е, какво ще кажете? Какво ще правим? А? Да? Не?
— За какво, по дяволите, говориш?
— Отменете я, старче!
— Да отменя какво?
— Веселата стара стачка.
— Не, в никакъв… здравей, Дан! Свърши ли?
Господин Брустър, надвиснал над масата като градоносен облак, изгледа Арчи с неприязън, по-голяма от обичайната. Точно сега животът за собственика на „Космополис“ не беше никак приятен. Започне ли човек веднъж да строи хотели, работата заприличва на алкохолизъм. Всяко спиране, всяко внезапно лишаване от дневната доза оказва пагубно въздействие върху нервната система на пристрастения и по тази причина стачката, която бавеше строителството на новия хотел, беше захвърлила господин Брустър в мрачната бездна на нервното разстройство. В добавка към това пак заради стачката му се беше наложило да се върне от традиционния ежегоден риболов, тъкмо когато беше започнал да му се наслаждава; и като че ли тези две изпитания не му бяха достатъчни, ами сега на масата му седеше неговият зет. Господин Брустър имаше чувството, че Съдбата му изпраща повече страдания, отколкото човек може да понесе.
— Какво искаш? — озъби се той към Арчи.