— О-хо, а-ха! — с интерес заяви Арчи. — Домашно производство, а?
— Направих го с тези две ръчички. Вчера добавих още малко стафиди, за да ускоря нещата. Стафидите са голяма работа. И като говорим за ускоряване на нещата, за бога, опитай се утре да бъдеш малко по-точен. Цял час дневна светлина изгубихме днес.
— И таз добра! Бях тук на минутата, а маса време висях на площадката, докато твоя милост благоволи да се появи.
— Добре де, добре, няма значение — каза Дж. Б. Уилър нетърпеливо, тъй като артистичните натури винаги се дразнят от незначителни подробности. — Така или иначе, заловихме са за работа цял час по-късно. Гледай утре да дойдеш точно в единадесет.
Точно поради тази причина на следващата сутрин Арчи припкаше по стълбите с чувство за вина и безпокойство, защото въпреки твърдата си решимост беше закъснял с половин час и когато установи, че работодателят му също не е пристигнал навреме, той облекчено въздъхна. Вратата на студиото беше открехната и той влезе. Вътре откри само една жена в зряла възраст, която търкаше пода с парцал. Арчи се загледа за момент в нея и влезе в спалнята, където бързо се премени в работното си облекло. Когато след десет минути излезе, чистачката беше приключила с хигиенизирането на ателието и беше напуснала полесражението, но нейното място не беше заето от Дж Б. Уилър. Зарадван от тази временна отсрочка, Арчи седна и реши да прочете сутрешния вестник, за да убие времето, тъй като на закуска беше успял да прегледа само спортната страница.
Във вестника нямаше почти нищо, което да привлече вниманието му. Предишния ден беше извършен обичайния обир на облигации, а полицията вече се намираше по следите на Мозъка, за когото се твърдеше, че стои на дъното на тези финансови машинации. Беше арестуван някакъв куриер на име Хенри Бабкок и се очакваше, че той ще се разприказва. За човек като Арчи, който никога в живота си не беше притежавал облигация, историята не представляваше никакъв интерес. Той отгърна страницата и развеселен зачете малкото съобщение, в което се говореше за някакъв господин от Минесота, който, по мнението на Арчи, проявявайки огромна находчивост и храброст, беше цапардосал тъста си по главата със семейния сатър. Едва след като два пъти прочете съобщението от край до край с чувство на безмълвно одобрение, бленувайки за подобни действия и спрямо неговия тъст господин Даниъл Брустър, на Арчи му хрумна, че Дж Б. Уилър необичайно закъснява за уговорената среща. Той погледна часовника си и установи, че се намира в студиото вече четиридесет и пет минути.
Обзе го справедлив гняв. Въпреки че беше свикнал да чака, стори му се, че това надминава всякакви граници. Затова излезе на стълбищната площадка, за да провери дали тази отнесена артистична натура не се тътри нагоре по стълбите, но от Дж. Б. Уилър нямаше и следа. Постепенно в главата му започна да се оформя най-вероятното обяснение на тази липса. По някаква незнайна причина проклетият художник изобщо нямаше да се веене днес в студиото. Сигурно се беше обадил в хотела, за да остави съобщение в този смисъл, а Арчи се беше разминал на косъм с него. Друг на неговото място сигурно би изчакал, за да се увери, че съобщението е било предадено на когото трябва, но това не се отнасяше за празноглавия Уилър, най-вятърничавият индивид в Ню Йорк. Огорчен до дъното на душата си Арчи се запъти обратно към студиото, за да смъкне омразното лимоненожълто одеяние и да опразни терена.
Но изведнъж на пътя му се изпречи непоклатим дъбов масив. По някакъв непонятен начин вратата, която беше оставил отворена на излизане от студиото, беше успяла сама да се захлопне.
— О, по дяволите! — възкликна Арчи.
Този сдържан коментар беше доказателство, че все още Арчи не беше успял да прозре цялата дълбочина на номера, спретнат му от шегаджийката фортуна. В първия момент съзнанието му беше заето с разчопляне на въпроса как и защо вратата бе предприела гореописаната самоинициатива. Паметта му категорично отричаше неговата намеса в инцидента. Възможно беше обаче да го е сторил несъзнателно. Като дете възрастните усърдно му бяха набивали в главата, че малкият джентълмен винаги затваря вратите след себе си и най-вероятно неговото подсъзнание все още да се намираше под влиянието на тези шантави уроци. И едва тогава, както светкавицата озарява тъмния хоризонт в лятна буря, така и прозрението на какви огромни пачи яйца го беше насадило това негово безхарактерно подсъзнание, раздра неведението му. Зад тази затворена врата, недостижим като младежка амбиция, се намираше костюмът му от меланжиран плат със зелена нишка, а той стоеше тук, отвън, сам и облечен с лимоненожълт бански костюм.