— О, пресвета Дево!
Цигарата на Арчи тлееше, забравена между пръстите му. Ченето му беше провиснало, а изцъклените му очи бяха вперени напред, без да виждат нищо. Той беше ужасен. Арчи знаеше, че паметта му е слаба, но никога до този момент тя не беше го подвеждала по такъв подъл начин. Това си беше истински рекорд. Единствен по рода си, записан с червени букви и отбелязан със звездичка, най-големият гаф в живота му. Защото един мъж може да забрави много неща: може да забрави името си, чадъра си, народността си, гетите си и приятелите от младостта си, но има едно нещо, което нито един женен мъж, нито един партньор „в болест и здраве“ не трябва да забравя — и това е датата на годишнината от брака си.
Сякаш някаква вълна захвърли Арчи в бездната на угризенията. Сърцето му се късаше за Люсил. Нищо чудно, че бедното момиче се беше държало странно на закуска. Кое момиче, свързано до края на дните си с отвратителен и невъзпитан човек като него, не би се държало странно на закуска? Той изпъшка сподавено и се отпусна отчаяно в креслото. И в този момент погледът му се спря на Венера. Защото тази картина наистина привличаше погледа. Човек можеше да я хареса или да не я хареса, но не можеше да не й обърне внимание.
Така както опитен плувец се стрелва към повърхността след скок от високо, така и душата на Арчи изведнъж изплува от бездната на отчаянието, в която беше потънала. Той не получаваше често вдъхновение, но сега то го осени. Внезапно го обзе надежда. Разкошен подарък! В това беше номерът. Ако се върнеше при нея с разкошен подарък, той би могъл, с Божията помощ и известна доза безочие да успее да я накара да повярва, че просто се беше престорил, че е забравил тази жизненоважна дата, за да подсили изненадата.
Страхотен номер! Като някой велик генерал, който съставя план на бойните действия в навечерието на битката, Арчи за по-малко от минута успя да измисли как точно да постъпи. Той надраска една бележка за господин Уилър, в която му обясняваше положението и обещаваше разумно заплащане под формата на месечни вноски, после постави бележката на статива така, че да се вижда и се завтече към телефона. След малко вече го бяха свързали с Люсил в „Космополис“.
— Здравей, скъпа — изгука той.
В другия край на линията последва кратко мълчание.
— О, здравей, Арчи!
Гласът на Люсил прозвуча глухо и унило и опитното ухо на Арчи долови, че тя е плакала. Той вдигна дясното си стъпало и изпълнен с негодувание се срита в левия глезен.
— Хиляди поздравления по случай празника, моя верна другарко!
По линията се разнесе приглушено хлипане.
— Чак сега ли си спомни? — тихо попита Люсил.
Арчи се стегна и радостно се изкикоти в слушалката.
— Успях ли да те преметна, светлина на дома ми? Нима искаш да кажеш, че наистина си помислила, че съм забравил? За Бога!
— На закуска думичка не продума.
— А но това беше част от страхотния номер. Тогава все още не ти бях взел подаръка. Най-малкото, не знаех дали е готов.
— О, Арчи, скъпи! — Съкрушените меланхолични нотки бяха изчезнали от гласа на Люсил. Тя чуруликаше като дрозд, или като конопарче, или всяка друга птичка, която по принцип си пада по чуруликането. — Наистина ли си ми взел подарък?
— Вече е тук. Дяволски интересна картина. Една от работите на Дж. Б. Уилър. Ще ти хареса.
— О, знам, че ще ми хареса. Харесвам творбите му. Ти си ангел. Ще я окачим над пианото.
— Ще се завърна с нея след по-малко от три секунди, звезда на душата ми. Ще взема такси.
— Да, побързай. Искам да те прегърна.
— Дадено! — каза Арчи. — Ще взема две таксита.
Разстоянието от Вашингтон Скуеър до хотел „Космополис“ не е голямо и Арчи го измина без произшествия. Имаше малко пререкание с шофьора на таксито преди да потегли — под превзетия предлог, че е семеен човек и трябва да пази репутацията си, той отначало отказа да го виждат заедно с шедьовъра. Но след като Арчи обеща да пази лицевата страна на картината далеч от очите на обществеността, той се съгласи да го качи в колата и десетина минути по-късно, след като прекоси срамежливо изчервен фоайето и изтърпя нескритото любопитство на момчето, което обслужваше асансьора, Арчи влезе в апартамента с картината под мишница.
Той я подпря внимателно на стената, за да си остави повече място да прегърне Люсил и когато радостната среща — или святата сцена, ако така предпочитате да я наречете — приключи, пристъпи напред, за да я обърне и покаже.