Джеймс Клавел
Гай-джин
Част I
Този роман е за теб, който и да си, с дълбока признателност — защото без теб аз като писател нямаше, не бих могъл да съществувам…
1.
Йокохама
14 септември 1862
Обхваната от паника, девойката галопираше с всички сили към близкия бряг, край отъпканите пътеки, които криволичеха из оризищата. Следобедното слънце залязваше. Тя яздеше на дамско седло и макар да беше изкусна ездачка, днес едва успяваше да запази равновесие. Шапката й се беше изгубила, а зелените й дрехи за езда, най-последна парижка мода, бяха съдрани от къпинака и изпръскани с кръв; вятърът развяваше светлокестенявата и коса.
Шибна коня си да побърза. Вече виждаше схлупените бордеи на рибарското село Йокохама, скупчени край високата ограда и край каналите, които обграждаха чуждестранната колония, зърна кулите на двете малки църкви в нея и с облекчение си помисли, че в залива по-нататък се намират британски, френски, американски и руски търговски съдове и дузина военни кораби и параходи.
По-бързо. Над тесните дървени мостчета, канали и вади, които кръстосваха надлъж и шир оризищата, конят й плуваше в пот, имаше дълбока рана на плешката и все повече грохваше. Опита се да я хвърли. Лоша работа. Но тя все пак го овладя и сви по пътеката, която минаваше през селото към моста над защитния ров до главната порта с караулното на самураите и японската митница.
Двамата препасани с мечове самураи часови я видяха и понечиха да я спрат, но тя се втурна през тях по широката главна улица на колонията право към Крайбрежната. Единият самурай хукна да повика някой офицер.
Тя стискаше юздата задъхана:
— Au secours… Aidez moi, помощ!1
Стъргалото беше почти пусто, повечето жители се отдаваха на следобедна почивка или се прозяваха в канторите си, или пък флиртуваха в увеселителните домове отвъд оградата.
— Помооощ! — изкрещя тя отново, и отново и няколкото мъже, пръснати по улицата, повечето британски търговци, войници и моряци в отпуск, и няколко слуги китайци, сепнато вдигнаха очи.
— Всемогъщи Боже, вижте там! Това е французойката.
— Какво става? Господи, погледнете й дрехите…
— Кор, това е тя, хубавелката, онуй девойче Анджел, дето пристигна преди две-три седмици…
— Тъй, тъй — Анжелик… Анжелик Бишо или Ришо, едно такова жабарско име…
— Боже мой — кръв!
Всички започнаха да се събират около нея, с изключение на китаеца, който от страх да не го забъркат в неочаквани неприятности изчезна. На прозорците се показаха хора.
— Чарли, тичай да доведеш сър Уилям, на секундата!
— Всемогъщи Боже, вижте й коня, горкото добиче, ще му изтече кръвта, извикайте ветеринарния — провикна се един дебел търговец. — А ти, войнико, веднага доведи генерала и жабаря, тя е негова повереница… о, за Бога, френският посланик, бързо! — Той нетърпеливо посочи едноетажната къща, над която се вееше френското знаме. — Бързай! — изрева той, войникът се втурна натам, а търговецът се търкулна към нея, забързан, доколкото му бе възможно. Като всички търговци носеше цилиндър, вълнен редингот, прилепнали панталони, ботуши и се потеше на слънцето. — Какво, за Бога, се е случило, г-це Анжелик? — попита той, като сграбчи поводите на коня, поразен от мръсотията и кръвта по лицето, дрехите и косата й. — Ранена ли сте?
— Moi, non…2 не, мисля, че не, но ни нападнаха… Нападнаха ни японците. — Все още ужасена, тя се опитваше да си поеме дъх, да овладее треперенето си и отметна косата от лицето си. Нетърпеливо посочи на запад, където на хоризонта смътно се очертаваше връх Фуджи. — Натам, бързо, те имат нужда от помощ, от помощ!
Най-близко стоящите до нея се ужасиха, шумно заразправяха чутото на по-задните и започнаха да задават въпроси: Кой? Кого са нападнали? Французи ли са или британци? Атакувани ли са? Къде? Пак двама негодници с мечове! Къде, по дяволите, се е случило това…
Въпросите пораждаха нови въпроси и не й оставаше време да им отговори, пък и тя, разбира се, нямаше и да може, защото дишаше тежко, а всички се притискаха все по-плътно, стълпени около нея. Все повече и повече мъже се изсипваха на улицата, обличаха си палтата и си слагаха папките, мнозина вече въоръжени с пистолети и мускети3, неколцина с най-новите американски пушки със задно пълнене. Един от мъжете, широкоплещест брадат шотландец, се втурна по стъпалата на импозантната двуетажна къща. Над портала висеше надпис: „Струан и компания“. Проправи си път до нея през гълчавата и навалицата.
— Тихо, за Бога! — изкрещя той и допълни в настъпилото затишие: — Бързо, кажете ни какво се случи. Къде е младият господин Струан?